– Всички в ред! Изкачване на борда на парахода! – екна страшен заповеднически глас над заспалите затворнически клетки.
Марко трепна пред страшната действителност. Разсъмваше. Бурната глъчка напомняше пробуждането на войниците в казармата, но сега големите сенки кашляха, плюеха, нагърбваха раниците си. В коридора който разделяше една от друга клетките, пазителите с револвер в ръка отваряха вратите и викаха:
– Излизайте всички навън!
Един след друг осъдените се изкачваха по стълбите. Страшният каторжен параход „Ла Мартиниер“ бе хвърлил котва в гвианското пристанище Сен Лоран дьо Марони.
Градът бе разделен на два различни квартала – този на търговците с къщите на свободните граждани и другия, на затворническата администрация, която обхващаше различните служби, митницата, болницата и най-сетне лагера на доведените каторжници, образуван от правоъгълни бараки. Всяка от тях бе шест метра широка и двадесет и пет метра дълга с назъбени цинкови покриви.
Лагерът бе първото съприкосновение на осъдените с тревожната неизвестност. Какво им готвят тези отвратителни сгради, тези обрасли с папрат диви брегове, това тежко оловно небе?
Те се наредиха по четирима върху кея на пристанището, където други въоръжени пазачи бяха ги обградили, и тръгнаха с наведени глави между тълпата от чиновници и свободни граждани, привлечени от винаги интересното зрелище, каквото представлява пристигането от далечна Франция на параход с каторжници.
В лагера започна личната проверка и монотонното прочитане присъдата на всеки поотделно – нещо, което понякога събуждаше интерес, щом се отнасяше до автора на голямо престъпление.
С наведена глава, прегърбен под тежестта на чувала, който съдържаше цялото му имане, Марко Сполето вървеше заедно с други дванадесет каторжници след един от главните надзиратели, който ги отведе в една от бараките.
Без малко да повърне, като влезе вътре. Миришеше отвратително, вътре бяха всичките мръсотии, които може да изхвърли човешкото тяло. В мизерното тясно жилище нямаше нищо друго освен две дълги лагерни легла, притиснати до стените. Някакъв мъж с врат на бик, край когото Марко искаше да се настани, го блъсна грубо.
– Я да се махаш оттук!... Не виждаш ли, че това е моето място?
Надзирателят веднага се намеси:
– Какво има?
И тъй като едрият мъжага не отговори нищо, Марко примирително каза:
– Ще отида на друго място...
– Съвсем не! – заповяда надзирателят. – Той заема място за четирима души!... Хайде, твърдоглавецо, дигай си пъртушините оттам!
Мъжът-Херкулес прибра паницата, гаванката и лъжицата си в чувала и като се отдръпна настрана, хвърли към Марко страшен поглед, който не предвещаваше нищо добро...
Най-сетне глъчката утихна, тъй като почти всички затворници бяха настанени по местата си. Старите вече питаха новодошлите дали нямат нещо за продаване – някоя вехта риза, изтъркани галоши или пък тютюн. Някои от новаците, примамени от парите, продаваха вещи от чувалите си почти на безценица.
Изведнъж избухна бурна глъчка, примесена е псувни.
– Ах, мръсникът му с мръсник! Откраднал ми е кърпата за лице!
Жертвата тичаше след крадеца, но той бързо се изгуби сред група съучастници. Сбиването не даде никакъв резултат и под подигравателния смях на другите ограбеният се завърна с отчаян вид на мястото си.
Още в началото Марко бе забелязал на срещуположното лагерно легло един каторжник, който упорито бе вперил очи в него. Това лице като че ли му беше познато. Къде ли беше срещал тия червендалести бузи, орловия нос и кръглата брадичка?
– Сигурен съм, че не можете да ме познаете... И таз добра! Ален Кардек, който беше ваш матрос в Пон Авен.
– Наистина имах като вестовой в Пон Авен едно честно и смело момче, което се казваше Ален Кардек.
– Да! И вие присъствахте на сватбата му с Джаника.
– Но какво общо има това...
– Аз съм негов брат.
– Вие?
– Да, Гаел Кардек. За негово голямо нещастие, защото аз съм позорът на нашето семейство! Ох, защо напуснах селото си и отидох в града... Но Париж ме теглеше и ме сграбчи с ноктите си...
– Париж и вие, син на моряк!
– Да, това бе лудост, за която няма обяснение... може би, защото Париж е едно вечно развълнувано море с неговия шум, с неговите песни и ослепителна светлина, с неговите бури... Само че вълните на Париж бушуват в душите на хората, затова са много по-опасни от вълните на океана... Искате ли да ви разкажа какво се случи с мене? Станах много добър гравьор и печелех по 60 франка на ден. Всичко вървеше чудесно, докато един ден я срещнах... Моят зъл гений... Венчахме се в кметството на 18-ти квартал, в най-хубавия парижки квартал Монмартр. Шест месеца пълно щастие и след това...