– Не върви ли вече? – попита го Сполето, като се изправи, за да си отдъхне.
– Не мога повече! – Жонсе направи един жест на отчаяние.
– И все пак преструвай се, че работиш! Ако Трюпар мине насам...
Надзирателят Трюпар бе ужасът за каторжниците от Сен Морис. Безсърдечен и властен, със страшните си очи, които пронизват дори черепа ти, той пречупваше всяка чужда воля. Съвършен тип на надзирател, усъвършенстван под униформата на тираничната затворническа система. Той изпитваше особена радост, когато измъчва другите, подобно яростта на куче от вълча порода, когато разкъсва плъхове...
– Хайде, Жонсе, бъди куражлия, ние ще ти помагаме!
– Не, всичко е свършено за мене... Предпочитам да пукна...
Без да каже нищо повече, Марко продължи своята работа. Беше ядосан и сечеше двойно повече. Отново щеше да допълни кубическия метър дърва на Жонсе... Но докога ще продължи това свръхчовешко усилие? Защото работата не свършваше с насичането на дървата. Те трябваше и да се пренесат до затворническия лагер. А той бе доста далече...
На вечерната проверка липсваха двама каторжници. Тръгнаха да ги търсят, придружени от полицейски кучета. По този случай в затворническата барака се поде оживен разговор:
– Не е така лесно да се избяга – рече един. – Трябва да се прехвърли реката Марони и да се стигне от другата страна до някой залив. Но е голям рискът да се попадне на диваци, които за сто франка са готови да те предадат на властите.
– За предпочитане е – каза друг – да се преплува реката по течението й чак до Бразилия, но разправят, че имало много опасни водовъртежи...
– Познавах двама каторжници – поде трети, – които бяха получили една концесия близо до Сен Лоран. Те отглеждаха кокошки и патки, които след това продаваха на пазара. Когато спечелиха достатъчно пари, те заминаха една нощ е лодка надолу по течението на реката. Оттогава никой вече не ги видя. Разправят, че забогатели страшно много в Чили.
– Вярно, но колко други не сполучват и биват отново докарани обратно с вериги на краката – възрази четвърти.
Все пак накрая настъпи мълчание. Един по един всички заспаха. Чуваше се само някакъв шум от неразбираеми думи. Това бе Жонсе, който гореше в треска и бълнуваше...
На другия ден той едва се държеше на краката си. Трюпар се доближи до него заканително.
– Всичко това са само преструвки! Хайде, тръгвай бързо на работа!
И той го блъсна грубо, а нещастният Жонсе се заклати и падна. Марко не можеше повече да издържи:
– Не виждате ли, че този човек е сериозно болен?
– Какво? Ти протестираш? Вървете и двамата да сечете дърва!
В това време Жонсе се изправи. Допреди миг той бе една дрипа, а сега бе страшен в своето възмущение. Чу се вик: Безсърдечен грубиян!
И нещо светна бързо във въздуха, брадвата, издигната от измъчения каторжник се насочи към надзирателя, който все пак успя да отскочи и избегне смъртоносния удар. След мига на обща изненада пазачите се нахвърлиха върху Жонсе и го отвлякоха с псувни и бой.
– Хванете и онзи там! – извика Трюпар, като посочи към Марко Сполето.
– Че защо? Какво съм направил?
Без да му отговорят, озверените надзиратели постъпиха и с него по същия безчовечен начин...
20. Бягство
Бяха минали дълги дни, седмици, месеци... Марко Сполето, седнал на един от прозорците в затворническата болница, наблюдаваше черните дървени кръстове в гробищата на каторжниците. Там бе заровен и другарят му Жонсе, осъден на смърт и екзекутиран заради разбунтуването му в лагера Сен Морис. Тогава Марко едва се отърва от същото наказание. Специалният военен съд на Сен Лоран го призна за виновен само като другар на бунтаря и го осъди за наказателен пример на шест месеца тежка каторжна работа...
Настъпи тежката тропическа нощ. И каква нощ! Нищо не можеше да се очаква ни от хората, ни от небето! Значи човек трябва да се надява само на себе си! Да избяга, да избяга от това ужасно място или да пукне като този нещастник, който скоро щеше да умре в своето мръсно арестантско легло...
– Слушай, приятелю, искаш ли да ми дадеш малко от твоето лекарство?
Това бе болният от рак Фило, „Философът“, както го наричаха каторжниците. Марко стана и отиде при него, като му подаде чашата, от която Фило започна да пие на малки глътки, но това нямаше да успокои страшните му болки.
– Какво каза докторът? – попита той. – Не каза ли нещо за излизане? Вече съм с един крак в гроба, нали?
– Празни приказки разправяш – отговори Марко. – Ще оздравееш и ще излезеш от болницата...
– Защо ме лъжеш? Нали чух какво каза той... Слушай, аз не се боя от смъртта. Ние всички сме обречени на червеите.