Видът му наистина приличаше на мъртвец. После прошепна:
– Приближи се до мене!... Не искам Шакал да ме чуе... Той ме дебне непрекъснато, за да открадне моя голям къс самородно злато. Вече осем дни обикаля около мене. И съм сигурен, че още няма да съм изстинал и той ще дойде да претърси леглото ми...
Марко беше чувал за фамозния къс самородно злато, който Фило бил донесъл след последното си бягство. Веднъж той го показал на болничните служители. Между тях Шакал се оказал най-алчният. Какво ли не правил, за да го присвои! Но каторжникът добре го скрил и никой не можел да го намери.
– Значи наистина е вярна тази история с твоето самородно злато? – попита Марко.
– Да!... То ще ти помогне да избягаш, защото не трябва да оставаш повече тук, приятелю! Те ще ти вземат живота, както взеха моя... Но ти си млад и ще сполучиш! Не те питам какво престъпление си извършил, за да попаднеш тука. Виждам, че не си като другите. Това се чете по лицето ти... Слушай! В Бразилия, в областта Амазованс, между градовете Хиларио и Минасос... Ще следваш Рио Негро и ще срещнеш развалините на един запустял замък. На триста крачки от него по течението на реката има един залив, заобиколен с върби и палми. Аз съм издълбал с нож кръстове по стеблата на върбите, за да мога да позная мястото. Тъкмо там, под тях, във водовъртежа... Ти ще се спуснеш внимателно и на шест метра дълбочина ще намериш подводна пещера, в която има големи късове самородно злато...
Фило спря, изморен от дългото усилие да говори. Марко отново му даде да пие от лекарството.
– Благодаря ти много, ти си извънредно добър човек... и аз ще се преселя във вечността с мисълта, че ти ще успееш да избягаш оттук и ще намериш огромното богатство...
Сълзи бликнаха от очите му.
– То ще бъде твое! Но внимавай, никога не се връщай назад, както аз направих... Върви направо към Боливия. Смени самоличността си в тази страна и... Вярваш ли в Бога?
Той млъкна. Погледът му стана тревожен и Марко сякаш усети страшната борба у това човешко същество, което ужасяват мраковете пред прага на смъртта.
– Да! Вярвам! – прошепна той развълнуван. – Ще се моля за тебе!
Една щастлива усмивка блесна на смъртнобледото лице на болния.
– Благодаря!... Ти си много добър... Слушай, когато настъпи краят, те ще се нахвърлят върху мене, за да намерят чистото самородно злато. Не желая да бъда безсрамно разсъблечен от тях! Ти сам ще ме увиеш в моята смъртна плащеница, ако искаш, разбира се, и ако не те отвращавам...
Още едно слабо дихание и отново сълзи бликнаха от очите му.
– Обещавам ти! – отговори Марко и като се наведе над него, братски целуна другаря си по мизерия.
– Благодаря ти, приятелю!...
На другата сутрин, когато болничарят Шакал минаваше край леглото му, извика:
– Ето, че Фило ни напуснал, напук на всички ни!
Марко скочи:
– Забранявам ти да го пипаш с мръсните си ръце!
– Какво казваш?
– Казвам, че той не е от твоето отделение и ти забранявам да го пипаш!
Осем дни по-късно на сутрешната проверка констатираха отсъствието на двама болни от затворническия лагер Сен Лоран. Марко Сполето и Гаел Кардек бяха избягали през нощта...
ЧАСТ ВТОРА
__________
ОТПЛАТА И НАКАЗАНИЕ
1. Непознатият
В казиното на Монте Карло играта на рулетка бе в разгара си. Бялото топче се въртеше, отскачаше, накланяше се, отскачаше отново и най-сетне спря в една от металическите чупки. Един глас съобщи: „19, втора колона, нечетни числа, червен цвят.“ После жетоните се плъзнаха по зеленото сукно, изчезнаха, пак се появиха, наредени в купчини, които малките лопатки раздаваха на играчите или ги прибираха от масата.
Тълпата тук бе голяма. Зрители и играчи, седнали или прани, всички следяха играта с вид, който искаха да мине за безразличен. Печалба или загуба, може ли това да интересува щастливите на този свят? Държанието им на позьори и престорената безчувственост обаче биваха опровергавани при всяко съобщаване на резултата. Вълнението личеше от израза на очите, от движението на устните и нервността на жестовете...
– Залагайте!
И отново започваше треската, нервността, танцът на надеждата и разочарованието. Играчите се мъчеха да запазят спокойствие и хладнокръвие, за да поправят чрез математически пресмятания безгрижната присъда на хазартната игра. Каква илюзия! Лопатките се дигаха и прибираха загубите или плащаха печалбите. Този, който печели, вярва, че вечно ще печели: този, който губи, се надява, че ще спечели следвания път.
И най-здравите духом тук стават суеверни. Един носи в джоба си талисман, друг се надява, че винаги ще печели, когато играе с червената си вратовръзка, а тази ядосана жена чака господинът със злите очи, седнал срещу нея, да стане и си отиде, за да почне да играе...