– Вашата история ли? Ще я чуя, когато пристигнем след малко у дома.
2. Една идилия
Зад широката желязна врата се откри една прелестна вила. Но преди това под светлината на фаровете Жан Кервор успя да прочете върху голямата медна плака на градинската врата едно странно име, което го изуми: Дон Алвар Артиега.
Дон Алвар Артиега, този милиардер от Боливия, на когото светската преса всеки ден слави даренията и делата от започването на морския сезон! Този Крез, който беше купил разкошния замък на принц Олетров и го бе превърнал едва ли не в легендарния дворец от приказките на „Хиляда и една нощ“! Нима този странен човек е неговият спасител? Той не можеше да повярва...
Когато го въведоха в салона, съмненията му изчезнаха. Негърът-камериер очакваше заповедите на господаря на къщата. А той попита госта си:
– Шампанско ли желаете или коктейл?
– Каквото на вас ви харесва.
– Тогава шампанско. То освежава духа!
След това добави простичко:
– Вие сте у дома на Алвар Артиега от Санта Крус де ла Сиера. Не се чудете, и аз съм същество като другите... Един човек, който много е страдал и затова е снизходителен в отношенията си към себеподобните. А сега можете да ми доверите това, което искахте да ми разкажете в автомобила. Слушам ви...
Жан Кервор почервеня.
– Ще ме извините – прошепна той, – ако злоупотребя с вашата благосклонност. Историята на моя живот е банална...
Роден съм в департамента Фенистер, на пет километра от Кимпер, в един чифлик в Плуменак. Баща ми, който се занимаваше с индустриални и финансови работи, беше весел, открит, енергичен и предприемчив човек, една сърдечна натура. Той водеше шумен живот. През по-голямата част от годината живееше в нашия луксозен апартамент в Париж. При него отивахме с майка ми само за няколко дни през зимата, защото тя никак не обичаше светските навици и обичаи.
След смъртта на майка ми баща ми ме даде в колежа на Кимпор, а после ме настани в известния парижки лицей „Луи дьо Гранд“. Когато разбрах, че баща ми ме подготвя и иска да поема неговите индустриални и финансови дела, аз не скрих от него, че гледам на света от друг ъгъл и имам намерение да се отдам на живописта. Тогава той се изсмя:
– Какво? Художник? Да мизеруваш? А защо не палячо в някой цирк?... Виждаш ли този апарат? – той посочи телефона в работния си кабинет, където се намирахме. – Достатъчни са десет минути и да изговоря само една дума: „Продавайте!“, за да разоря Мартинг!
Мартинг беше един от нашите конкуренти, който чрез хитра комбинация присвои цялото производство на изкуствена коприна в Южна Франция. Поисках да попитам баща си защо ще разорява Мартинг, но той ме прекъсна:
– Мълчи! Само глупости можеш да ми кажеш! Закупил съм две трети от акциите на дружество „Савоя“. Само да ги хвърля за масова продажба на борсата и веднага ще предизвикам спадането им, а оттам ще дойде разочарованието на Мартинг. Всичко ще потъне – неговите замъци, фабрики – и само след няколко дни аз ще го видя да се влачи по този килим и да иска милост за себе си, за жена си и децата си.
– По това е отвратително! – извиках аз.
Той ме изгледа учудено, след това сви рамене.
– Сине мой, ако аз бях разсъждавал като тебе, ти щеше да пасеш свинчета някъде из Бретония и не би мислил да ставаш художник.
На такива хора човек не може да устои. Аз продължих науките си и три години след това трябваше да се съглася да взема участие в работите му. Щом изкарах благополучно изпитите, решихме да замина през октомври за САЩ, за да проуча методите на Тайлър и ги приложа в нашата дейност.
Преди това заминаване баща ми ме остави напълно свободен да прекарам, както намеря за добре, двата ваканционни месеца. Един от моите другари от лицея „Луи дьо Гранд“ възнамеряваше да направи екскурзия из Австрия и често ми говореше за това свое предстоящо пътуване. Увлечен в музиката, той искаше да се запознае с един красив кът на тази страна, където геният на Моцарт бе разцъфтял с прекрасните си цветове, подобно на странно и рядко растение.
Тъкмо щяхме да заминаваме и моят приятел се отказа, защото бе поканен да участва в едно пътуване из Средиземно море. Но аз бях така погълнат от мисълта за тия легендарни места, че реших да замина сам. Пристигнах направо в Залцбург и се настаних в хотел „Айленхроиц“.
Една сутрин като закусвах близо до един прозорец, влезе привлекателно момиче, което водеше за ръка доста възрастен мъж с големи тъмни очила. От начина, по който тя го накара да седне, разбрах, че е сляп. Те се настаниха отляво до мен на една маса и също започнаха да закусват.