Аз ги наблюдавах тайно. Момичето постави на масата букет от еделвайси и беше извънредно внимателно към човека, когото придружаваше. Наливаше му да пие, нарязваше му месото и му говореше много нежно. Блондинка със сини очи и дълги мигли, тя бе цяло въплъщение на красива праскова. Без да искам, погледът ми непрекъснато се спираше на нея. Чудно, по винаги срещах вперените й в мене очи! Тази настойчивост ме смути...
Но скоро разбрах заблудата си. Келнерът, който ни обслужваше, се приближи до мене:
– Госпожицата ви моли, ако обичате, да смените мястото си, да минете от другата страна...
И за да ме накара да разбера причината за това искане, той ми посочи с ръка един снежен връх, който се издигаше от другата страна на дефилето.
– Вие й пречите да се любува на Капуцинсберг.
Какво разочарование! Все пак аз отстъпих пред това желание, макар да ми се стори каприз. Един възхитителен жест преобърна веднага настроението ми.
Келнерът ми донесе букета от еделвайси.
– Госпожицата ви изпраща това, за да ви благодари.
Осем дни след това ние бяхме най-добрите приятели на света.
Каролина беше на 18 години. Тя живееше сама с баща си Ото Хютнер, професор във Виенския университет, извънредно много уважаван във висшето общество. Той се ползваше и с репутацията на герой, защото бе изгубил зрението си през голямата война по време на ожесточените сражения при Пиаве между италианските и австрийските войски...
– Простете ми, господине... – прекъсна разказа си Жан Кервор, – може би спомените, които ви разказвам с такива подробности, са ви отегчителни?
– Съвсем не! Дори ме интересуват твърде много!
И Кервор продължи:
– По време на една екскурзия аз можах да я опозная и я обикнах. Рано сутринта ние минахме през Хайлан и живописните села в падината. През долината Розинтен и пещерата на Коловрац, цяла потънала в лед, стигнахме върху Юнстерберг. Това бе трудно и опасно изкачване, но какво удоволствие изпитваш накрая. Феерично зрелище, което не бих могъл да ви опиша. Думите са бледи, за да предадат безкрайната красота!
Връщахме се възхитени. Като наближавахме Грездин, моята спътничка се подхлъзна на един камък и падна. Понеже веднага се дигна, не ми се видя опасно. Но след няколко крачки започна да се оплаква от болки в глезена на десния крак. Аз й предложих ръката си и я подпомагах, доколкото можах. Така пристигнахме в Сен Леонар. Глезенът се беше подул, явно ставаше въпрос за изкълчване. Предложих да вземем кола, но Каролина отказа. След почивката тръгнахме отново, но скоро пях принуден да я взема на ръце и да я нося като малко дете...
– Колко неприятно е за вас това, което се случи с мене! Сигурно ви изморих много! – извиняваше ми се тя в хотел.
А аз бях щастлив от възможността да притискам до сърцето ги това нежно същество, което вече силно обичах.
– Аз уморен? Напротив, не знам докъде бих могъл да ви нося!
– До ада може би?
– Не, Каролина, вие сте ми много скъпа...
Почувствах как нейната ръка стисна моята. Скоро след това един ден аз й признах любовта си. Казах й, че не бих могъл вече да живея без нея.
– Боже мой! Колко е трудно да бъдем само приятели!... – прошепна тя натъжена. – Вие знаете много добре, че не мога да напусна баща си.
Аз й отговорих, че ще живеем във Виена и че нищо не ще бъде изменено в нейните навици. Дори бях много настойчив.
– Ако вън от това приятелство, което вие ми засвидетелствахте – казах аз – и което много ценя, съществува у нас и едно друго, по-нежно чувство, вие нямате право да го отхвърляте, нямате право да разрушите щастието, което мога да позная само с вас!
Тя цялата пребледня и стана. Бяхме в градината на хотела...
– Но вие ме обърквате, вече не съм господарка на себе си! Ще говоря с баща си, ще му кажа за тревожното състояние, в което ме поставя всяка изречена от вас дума, съдържаща цялото щастие на живота ми...
– Какво ще кажете всъщност на вашия баща?
– Онова, което изпълва сърцето ми... че ви обичам!
Тя избяга, плачейки, без да имам време да се окопитя и да я задържа...
– Извинявам ви се още веднъж, господине, че ви давам всички тези детински подробности, но тази тъй жива в мене любов има голям дял в гибелното ми решение... След няколко дни аз заминах за Париж. Получих телеграма, с която ми съобщаваха за смъртта на баща ми. След идилията дойде драмата...
– Но вие не ми казахте края на тази идилия прекъсна го дон Алвар Артиега, който следеше разказа му с голям интерес.
– Да... На другия ден след нейното признание, което ме направи луд от радост и надежда, Каролина замина с баща си с първия сутрешен влак, без да пожелае да ме види, без да ми остави поне едно писмо за сбогом.