– И оттогава?
– Това е всичко. Не знам нищо повече за нея. Романът спира дотук... А още във влака за Париж научих от вестниците за катастрофата, която беше тласнала баща ми към самоубийство. Големите финансови авантюристи бяха успели и приложили към него оня удар, който той ми беше предложил против Мартинг преди няколко години. Разказах ви за него в началото... Няма да ви отегчавам с неприятностите в последвалия ме хаос, когато моята неопитност трябваше да устоява на глутницата от хитреци и ходатаи. И все пак аз се борих да спася паметта на баща ми, чиято честност бе неоспорима въпреки непоносимия му характер, неговите смели сделки и понякога странни навици.
Моето лично имущество, продажбата на чифлика в Плуменак, който ми се падаше от страна на майка ми, позволиха да се разплатя с всички кредитори и да реабилитирам името на баща си. В деня, когато беше подписан този посмъртен конкордат, моят нотариус ми предаде 37 хиляди франка. Това бе всичко, което ми беше останало от едно многомилионно наследство. Обаче семейната чест бе спасена и аз можех да вървя по улиците е вдигната глава!
Търсих да се заловя за работа. Писах наляво и надясно на нашите приятели и познати. Отвсякъде ми отказваха! Хрумна ми мисълта да купя земя в Мароко. Една агенция, към която се обърнах за сведения, ме посъветва да не правя това. Именно тогава демонът на хазартните игри ме вкопчи в ноктите си. Спомних си как като спокоен зрител някога наблюдавах преминаването на огромни суми от ръка в ръка и при щастлив случай се печелеха много лесно. И демонът ме завъртя... помъчих се да се боря с него, но той ме обезсили и когато бях победен, аз взех влака за Монте Карло...
Ето моята история. Тя е много банална. Би ме разбрал само човек, който е преживял моите борби, моето отчаяние, моите самотни часове между безразличието на едни, неприязънта на други и мъката по една загубена още при раждането си любов.
Трогнат от тази искрена изповед, дон Алвар Артиега стана, стисна ръката на Жан Кервор и му каза:
– Имайте смелост! Лошите дни са свършени за вас. Вие сте точно това, което мислех: една душа, отвлечена от пороя на живота. Но само който се изостави е загубен. Трябва да се действа и да се държи мъжката! Не сте ли пожелавали да витите отново тази, която обичате?
Нейното внезапно заминаване, бащината ми катастрофа и нестабилното ми положение го забраняваха. Аз направих всичко, за да я забравя...
– Ние ще я намерим отново и ако тя все още е достойна за вас... Кураж за всичко! Аз ще ви помагам...
Силно развълнуван, Жан Кервор промълви:
– Вие ме обсипвате с добрини... Но аз се питам с не малка тревога... дали не сънувам и не мога да си обясня защо вие ми засвидетелствате това внимание, тази добрина... Това ме смущава...
Дон Алвар Артиега се усмихна:
– Имате право! Човек приема лошото и се отказва да вярва в доброто... Но вече е късно и двамата имаме нужда от почивка. Утре ще разберете кой съм аз.
3. Каторжникът
Под една арка, обкичена е пълзящи рози, чиито пурпурни и бели цветове се накланяха на всички страни, срещу обширния залив, където прехвръкваха чайки с пискливи весели крясъци, дон Алвар Артиега и Жан Кервор бяха седнали в удобни сламени столове.
— Попитахте ме вчера защо съм се заинтересувал от вас – обясняваше боливиецът. – Всяко същество, което се бори и страда, има право на моята помощ. Това не е някаква сантименталност, това е мой дълг, последица от едно тържествено обещание, направено колкото пред самия мене, толкова и пред един човек, днес вече покойник, който беше жертва на една ужасна съдебна грешка.
Запознах се е него в северната част на Бразилия, след като бе избягал от каторгата във Френска Гвиана.
– Той беше каторжник?
– Да, каторжник! Лошото третиране, което налагат затворническите закони, и съжителството с най-страшните престъпници не го бяха озлобили, нито отправили към падения. Напротив, злобата на околните бе развила у него едно снизхождение и душевна бодрост, които стояха над всички изпитания. Той ми разказа за живота си и от него узнах колко нестабилни са човешките присъди. Именно чрез него видях живота такъв, какъвто е всъщност: едно комарджийско заведение, една грамадна зелена маса, където човешките съдби влизат, излизат, изкачват се, падат, разбиват се, подобно купчини от жетони, които вие залагахте в тези последни дни на рулетката... И където моето внимание бе привлечено от вас... Наоколо ви най-различни мъже и жени са натискаха, опитвайки щастието си, след това си отиваха, замаскирани с безразличие. После фуги ги заместваха с подобни лица и жестове. Вие единствен се отличавахте. Аз ви наблюдавах: Бледен, с изпотено чело, с трепереща ръка и очи, които с напрежение следяха малкото пяло топче, вие очаквахте удара на съдбата със стиснати зъби.