– Нима нямате семейство?
– Нямам никого на света. Беше ми останал един стар вуйчо, който живееше в Кашабамба. Именно него съм тръгнал да търся и това е причината да предприема това пътуване с вас.
– Умрял ли е?
– Да, като ми е оставил едно голямо наследство, което аз трябва да приема: сребърните мини в областта Патоши.
– И мислите да се установите в Боливия ли?
Графът живо възрази:
– В тази дива страна, където не познавам никого? За нищо на света! Ще продам сребърните мини. Даже съм натоварил за това някой си Виларец, когото френският консул ми препоръча, за да ми намери купувач.
– В Кашабамба ли?
– Да. Да не би случайно да го познавате?
– Аз ли? Съвсем не... Но ние много бъбрим, а часовете си вървят. Добре е да се нахраните и да си починете. Не забравяйте, че утре ни предстои един етап от 72 километра сред най-мъчно проходимото дефиле в тази дива страна.
При знака на „ариеро“ Естебан Рамиро стана и се приближи. Той имаше за ядене само яйца, пастърма и традиционното местно ястие „шупа“. Градовете бяха далеч, пък и през този сезон рядко минаваха пътници по този труден и опасен път.
След вечеря Рамиро отведе гостите си в една дълга и тясна стая, чиято мебелировка се състоеше само от нещо като лагерно легло, върху което множество кожи от лама заместваха дюшеците и юрганите.
Преди да легне до своя спътник, графът отиде в „корала“ да потърси из багажа си една голяма кожена чанта, която донесе и постави под главата си вместо възглавница.
– Това са моите книжа за самоличност и за притежаване на сребърните мини – каза той на Естебан. – Ще се окажа в много деликатно положение, ако някой ми ги открадне.
„Ариеро“ Естебан не отговори нищо, а се задоволи само да загаси свещта и двамата пътници заспаха дълбок сън, несмущаван от скърцанията на мрачната „поста“ и атаките на снежната виелица.
2. Престъплението
Няколко дни след това индианецът Иглен, който беше отишъл на лов за планински лами, намери върху пътя, по който минаваха пътническите мулета, трупа на един мъж. Наоколо земята беше отъпкана и обсипана с останки от кожени парчета, дървени трески, платнени парцали.
Иглен преобърна трупа. Мъжът беше млад, на дясното си слепоочие имаше дълбока рана, причинена от падане или от някакво тъпо оръжие. Жертва на нещастна случка ли е станал, или е бил убит? Индианецът малко се интересуваше от това. Тъкмо се канеше да си замине, когато забеляза един портфейл, чиято скъсана кожа доказваше, че със сила е бил изпразнен от всичко, което е имало в него. И все пак бяха се запазили няколко листчета от бяла начертана хартия, остатъци от някакъв бележник.
Като разгледа внимателно тези измачкани и изцапани с кръв хартийки, Иглен забеляза написани с молив редове. Но тъй като не знаеше да чете, се накани да откъсне този бележник от портфейла и да го захвърли. Обаче размисли, че „презбитеро“ на Тулул, човекът на черквата и Бога, истинският Тата, както го наричаха в околността, беше учен човек и сигурно щеше да разчете това неразбрано писмо и да узнае причината на тази мистерия.
Той пристигна късно следобед, тъкмо когато Тата вечеряше заедно със своята стара слугиня и с двете сирачета Бомба и Родия, които добрият свещеник отглеждаше при себе си.
– Дай една чаша от „шишия“ на Иглен – рече той на Бомба.
Докато момчето се покачваше на един стол, за да достигне етажерката с чашите, индианецът разказваше историята и подаде бележника на „презбитеро“. Въпреки че Тата постави очилата си върху бурбонския си нос и опули сивите си очи, той не можа да разгадае зигзагообразния почерк на изцапания с кръв бележник.
– Когато отида в Кашабамба, ще накарам да ми преведат написаното в бележника. Бомба, тури го в чекмеджето ми! – и с пръст показа една стара, изкривена маса с едно-единствено чекмедже, което не се заключваше.
Документът беше поставен при другите най-различни книжа, малко или много изцапани и неподредени. Той щеше да остане там дълго време, защото Тата легна болен от силна ревматична атака, и от седмица на седмица отлагаше отиването в Кашабамба, а документът остана непипнат и забравен в чекмеджето на добрия божи служител.
3. Вендета
От завоя на пътя, който върви през полите на хълма Моан, Елена го забеляза, седнал на брега на морето в малкия тих залив, където всеки ден те се срещаха далеч от хорските любопитни погледи. Радостна и засмяна, тя му направи знак с ръка и заслиза бързо, подскачайки по каменните скали.
– Най-сетне – прошепна той, когато тя се приближи до него, – започнах вече да се отчайвам дали ще мога да ви видя.