– Какво но?
– Колкото се отнася до светостта на спомена... Аз никога не бих повярвал, че тя ще се омъжи за граф Жуан Балдини.
– Аз сам я посъветвах за това, когато научих за смъртта на този беден и нещастен Марко след бягството му от каторгата в Сен Лоран. Не се мръщете така...
– Знаете много добре, че аз не мога да понасям вашия граф Жуан.
– Знам. Даже не пожелахте да присъствате на сватбата.
– Пък вие, отче, даже благословихте този съюз, който... Ето че този ваш кон ми пречи и ще ви го взема!
– Това ви струва един топ, приятелю!
– Дадохте ми добър отговор.
– Та какво казвате за този съюз, който...
– Който лошо тръгна! И вие добре знаете това, защото всички приказват, че графът си имал любовница и че съпрузите повечето живеят разделени – тя тук или в Ница, а той в Париж, и Лондон и кой знае къде още...
Но вие ме карате отново да ме забори съвестта! Когато научихме за трагичната кончина на Марко, Елена беше съсипана от дългото двегодишно очакване и при тая вест искаше да влезе в манастир. По молба на баща й аз я разубедих. Старият Бепо бе и без това много измъчен от убийството на сина му Бенедето. Около мен се бяха струпали само развалини: у Сполето, у Калви. От друга страна този човек беше напълно заслужил моята любимка Елена, чийто живот бе спасил и се яви пред мен с любовта си към нея и желанието да съгради едно гнездо и създаде щастие върху тези развалини... Всеки друг на мое място би действал като мене.
– И би се оставил да бъде бит като вас, отче, защото вземам царицата ви и...
– Ай, ай!..
– И вие сте мат!
– Разбира се!... Как мога да внимавам в играта, когато вие ме карате да приказвам през цялото време.
Малпиер стана, запали лулата си и отиде до прозореца.
– Как ви се вижда тая работа, отче? В другите страни днес вали сняг, а ние тук се радваме на пролет сред зима! Никоя година моите рози не са разцъфтявали толкова много.
След малко се върна при свещеника и попита:
– И това несъгласие между двамата съпрузи откога датира?
– От деня на тяхната сватба. Още същия ден, когато се извърши церемонията в черквата на замъка, се беше случило нещо необяснимо. Елена беше избягала оттам и беше се върнала при баща си.
– Вие никога не сте ми говорили за това!
– Разбира се... Много се боях от последиците на такъв скандал. Но ние го потулихме и никой никога нищо не узна. Само защото аз силно настоявах, тя се съгласи да се върне в замъка. Но сватбеното пътешествие така и не се състоя... Обаче нито от Елена, нито от графа ми се отдаде да узная дори малка част от тази тайна.
– Сигурно той се е показал в истинския си лик на префинен развратник?
– Кой, графът ли? Но той е светски човек. Не трябва да мислите така за него!
– Ах, да! Той ви е много близък до сърцето...
– Разбира се! И хиляди пъти имам право на това, защото той е най-големият благодетел на моята черква и най-верният приятел на моите бедни.
– Вашите бедни! Ах, тези ваши бедни! Вие бихте извършили хиляди грехове заради тях. За да им помогнете, бихте приели пари дори от дявола!
– Напълно вярно! И дори бих му предложил да се изповяда, а ако дойдеше да се покае, бих дал опрощение на греховете му.
– Но на мен графът съвсем не ми харесва!
– Това е въпрос на чувства, той не подлежи на обяснение.
– Не от днес ние плуваме в различни води с вас. Вие също така повярвахте във виновността на Марко Сполето, нали?
– Драги приятелю, вие докосвате най-болезнения кът от сърцето ми – въздъхна свещеникът. – Дълго време аз се борих и се съмнявах. Но накрая бях принуден да приема очевидността на фактите и да допусна, че в един момент на отчаяние...
– Той е могъл да убие Бенедето, нали? Добре, но аз съм убеден, че той е невинен... Писмото, което той ви писа от своето заточение и което ми показахте, още повече затвърди моето убеждение. Последното, мисля, че беше преди три години, нали?
– Да, съобщаваше ми за заминаването за затворническия лагер в Сен Морис. Изглежда, че там е станало нещо като бунт, в чието подготвяне са обвинили Марко. Свещеникът на Сен Лоран ми съобщи, че след шест месеца каторга използвал пребиваването си в болницата, където бил на лечение, за да избяга. Наскоро след това същият този свещеник ми съобщи, че са открили трупа му по бреговете на Марони, разкъсан от зверовете.
– И така — каза доктор Малпиер, — от това нещастно семейство Сполето не остана жив никой друг освен стария Доменико?
– Уви! – въздъхна свещеникът. – Един нещастен луд, който продължава да вярва, че неговият син е в непроходима гора. Той ме спохожда понякога и дори не се опитвам да го разубедя. Знаете ли при кого се е прибрал да живее след продажбата ма имението си? У Боргец, хотелиера в Арнито.