– У Боргец бракониера, мъжът на гледачката на карти Катерина? Толкова много ли е забогатял той?
– Казват, че е получил някакво наследство...
Едно почукване на вратата прекъсна разговора им. Това беше Матилда, старата слугиня на свещеника, която влезе задъхана и изморена.
– В двора на черквата има един, който иска да говори с дядо поп! Предпочетох да дойда, да не би да се върнете късно...
– Кой е той?
– Един добре облечен млад човек, сигурно от заможно семейство, защото е дошъл с автомобил.
– Поканихте ли го вкъщи?
– Да, разбира се! Оставих го да чака в трапезарията, поканих го да седне и го уверих, че не ще закъснеете да се върнете, благочестиви отче – завърши добрата Матилда.
5. Тайнственото разкритие
Когато свещеникът на Каталина влезе в своята малка трапезария, неговият посетител, изправен пред прозореца, наблюдаваше морето. При шума на вратата той се обърна.
На Негово преподобие свещеника на Каталина ли имам честта да говоря?
– Да, на самия него.
– Натоварен съм да ви предам лично този плик.
– От името на кого?
– От едно лице, чието име не мога да ви кажа, но което ми поръча да ви връча писмото лично! По една случайност ме натовариха с тази мисия, затова бих ви помолил да ми разрешите да се оттегля...
– Не сте ли оттук?
– Аз съм парижанин, художник. Дойдох да прекарам няколко дни в Арнито.
– Бих ви помолил да споделите с мене скромното ми ядене...
– Благодаря много, отче, но таксито ме чака, пък и вече съм поръчал своята вечеря в хотел „Зеленият дъб"', където съм се установил.
– У Боргец?
– Да, така се казва притежателят на хотела.
– В такъв случай ще имаме удоволствието да се виждаме.
– Вярвайте, ще ми бъде много приятно.
Като изпращаше посетителя, свещеникът се спря на вратата и погледна небето.
– Хм, този вятър, който се усилва, и тези облаци не ми подсказват нищо хубаво. Имате право, че бързате да си отидете.
– Сигурно ще има буря. Довиждане, господин...
Последната дума прозвуча като въпрос.
– Жан Кервор – отговори момъкът и стисна подадената му ръка. – Довиждане, отче!
Като влезе в къщата си, свещеникът каза:
– Матилда, ще направите добре, ако затворите навсякъде. Бурята приближава бързо.
Една ослепителна светкавица завърши това поръчение, големи дъждовни капки зачукаха вън. И само минути след това някой похлопа на вратата.
– Ах, Света Богородице! Вие ли сте, Доменико? Къде по това време? Влезте, влезте, измокрен сте като дива патица...
Старецът обясни на свещеника, че е тръгнал към Арнито, но бурята го застигнала тук, а на въпроса откъде идва толкова късно, нещастникът отговори:
– Оттам, където са най-великите корсиканци... Калиджи, Микаели, Спада, моят Марко... Идвам от непроходимата гора...
– Слушайте, драги приятелю Доменико, ще ме почакате малко, аз ей сега ще дойда... Матилда, имаме гост, ще сложите още един прибор!
Щом се върна в трапезарията, свещеникът тури очилата си и внимателно погледна плика, даден му от Жан Кервор: „За отец Клод Жиро, свещеник на Каталина“. В първия плик се намираше втори, над който беше написано: „Тъй като не мога да дойда в Каталина, както би ми било приятно да го направя, моля да прочетете тези редове подобно на изповед. С това искам да ви кажа колко държа сам да узнаете всичко. Марко Сполето.“
Ако подът се беше издънил под стола на добрия свещеник, ако таванът се беше срутил върху главата му, не биха му причинили по-силно вълнение, отколкото това име. Цял треперещ и смутен, той разкъса втория плик, който съдържаше множество листчета, покрити е редове, изписани с равен, хубав почерк.
„Скъпи и дълбокоуважаеми татко, позволете ми да наричам така този, чиито свети грижи осмислиха моето детство. Не като блуден син се връщам при вас. Не като бедното същество, което неговите подобни осъдиха на каторга... Аз идвам при вас като жив човек, поставен в една от най-ужасните гробници и който повдига тежкия каменен капак и излиза оттам, за да блесне в светлината...
Минавам за умрял – грешка, която ми позволи да си създам един нов живот, като очаквам близкия ден, когато реабилитираният Марко Сполето ще може да заеме отново мястото си в живота...
Няма да ви разказвам за страшните месеци на заточение, нито за моето бягство, по време на което другарят ми Гаел Кардек и един друг беглец, срещнат в гората, бяха разкъсани от диви зверове. Бих искал да забравя тези потресаващи спомени!
Преди две години, загубен из боливийските пампаси, една вечер пристигнах в някакво малко селце на 3000 метра височина в околностите на Тулул. Там един „презбитеро“, както в Боливия наричат свещениците, ми предложи гостоприемството си. Ужасната буря и ситният, обилен сняг, каквито се срещат само в тая страна, забавиха заминаването ми. Добрият човек какво ли не прави, за да ме забавлява! Даде ми и някои книги от библиотеката си, за да ги разгледам. В един момент някакъв лист от начертана хартия се плъзна от една книга и падна на пода. Когато го вдигнах, забелязах, че този лист бе зацапан с кръв. Силно изненадан се обърнах към свещеника, който играеше карти е водача ми. Обясни ми, че този лист хартия бил намерен от някакъв индианец преди шест или седем години в Боливийските Кордилери недалече от това село. Там бил намерен и трупът на някакъв убит. Добрият презбитеро ми обясни, че е искал да занесе този документ в Кашабамба да му го преведат, тъй като той не можел да го прочете. Но се разболял, после го налегнали други грижи и той забравил за него. А днес той смяташе, че този лист хартия вече няма никакво значение. Но дали е така, вие ще видите, като ви цитирам съдържанието му: „Умирам, убит от моя водач, „ариеро“ Естебан. Фалшиво име, зад което се крие един престъпник, роден в Корсика, някога чиновник в едно електрическо дружество в Марсилия. Той е убил в Санта Крус една жена на име Пепита. Граф Жуан Балдини.“