Настаниха Жан Кервор да седне от едната страна на Лолита.
Още двама други правеха чест на масата: Боду, диригентът на певческото дружество, добър приятел на семейство Боргец, и господин Плантарел, търговски пътник, чест клиент на хотела, дошъл нарочно днес следобед със своята малка кола „Амилар“. Той помисли, че се намира на годежна вечер и не пропусна нито един случай да изкаже комплиментите си и изрази ентусиазма си от добре подбраните брачни съюзи – нещо, което дразнеше Лолита и караше Жан Кервор да се усмихва смутено.
– Живописта е първа от всички изкуства! – настояваше сладкодумният гост.
– След музиката! – поправяше го диригентът на певческото дружество.
– Ами търговските сделки? – провикваше се весело настроеният Джузепе.
– Ах, търговските сделки! – отговаряше господин Плантарел. – Да купуваш, да продаваш, да познаваш хиляди стоки... Да знаеш коя ще има най-голям успех. Да я подредиш и дори видоизмениш, да усетиш кога е най-необходима на пазара и да я пуснеш, когато хиляди ръце ще се протегнат към нея! Но това вече не е изкуство, а нещо повече от него. Това е любовта!
И като подмигна с око на домакина, горд от духовитостта си, господинът погледна младата двойка, настанена точно срещу него. Жан и Лолита обаче вече не слушаха бърборенето му и разговаряха за красотата на корсиканския бряг и природните прелести на околността.
Катерина, принудена да внимава какво говори, не можа да се сдържи и попита:
– Господин Плантарел, познавате ли спиритизма?
– Дали го познавам? Та аз не знам нищо по-хубаво и интересно от него! Алан Кардек, Камил Фламарин, Уилям Крук... всичко съм чел. Самият Виктор Юго е бил спиритист. Аз съм виждал как се въртят маси, чувал съм да говорят духове...
Като чу това, старият Доменико, който в момента минаваше през салона, се спря. Джузепе го запита любезно:
– Искате ли чаша шампанско, драги мой?
– Защо не, с удоволствие бих я изпил.
В добро настроение, Джузепе заразпитва старика, чиято мания познаваше.
– Е, намерихте ли го в непроходимата гора?
– Кого?
– Твоя велик хайдутин.
– Марко?
– Да.
– Разбира се, че го намерих.
– И какво ти разказа?
– Че той знаел кой убил Бенедето. Но той не само ми го каза, той ми го написа!
И Доменико зарови из джобовете си. Накрая извади един смачкан лист хартия и го даде на хотелиера, който все така усмихнат и весел, зачете на висок глас: „... Светкавично откриване на истината! Днешният граф Жуан Балдини не е нищо друго освен един...“
Джузепе спря. Пот изби по слепите му очи. Сякаш някой стегна с клещи гърлото му. Погледът му бързо пробяга по другите редове и се спря на подписа: Марко Сполето.
– Е хайде, продължавайте! – викна господин Плантарел. – Искаме да знаем какво пише още този велик хайдутин!
Но бившият бракониер не бе в състояние да продължи. Пред него се бе изпречило цялото негово ужасно минало. Това минало, което смяташе за мъртво, погребано завинаги, сега го хващаше за гърлото и искаше да го задуши. С нервен жест той смачка в ръката си листа хартия.
– Какво ти е? – попита разтревожена Катерина.
– Нищо... Нищо! Едно замайване на главата. Сигурно е от виното...
– Писмото ми, писмото ми! – викна Доменико.
– Ах, да! Вземи го твоето писмо... – и той бързо му подхвърли смачканата хартиена топка. После добави:
– Старият луд няма да ме остави на мира с това негово писмо...
Почувствала някаква катастрофа, Катерина веднага се намеси:
Бях ти забранила да пиеш! Знаеш много добре, че тия вина не ти носят!
– Но той не е изпил и две чашки! – протестираше приятелски господин Плантарел.
– Не, той не трябва нищо да пие! Полидор!
– Ето ме, госпожо!
– Направи чаша липов чай на господаря си!
Диригентът на певческото дружество, чиито малки очички
премигваха уморени, пък и откакто бе изяден десертът цялото му държание показваше, че е време вече да си вървят, заяви решително:
– Има такива темпераменти. Аз мога да пия до сутринта и нищо да не ми стане.
Щом Доменико си отиде в стаята, господин Плантарел пак заговори за писмото:
– Жалко че ви стана лошо, господин Боргец! Изглежда това писмо беше интересно...
А хотелиерът, който отново придоби хладнокръвния си вид, заяви:
– И таз добра! Интересно?! Навярно някой нехранимайко си е позволил да напише това писмо, за да подлуди още повече бедния Доменико. И сега той още по-упорито ще вярва, че неговият Марко е жив и ще се върне в Каталина, за да отмъсти на своите неприятели.
8. Ролята на Жан Кервор