– Нищо няма да загубиш, ако малко почакаш тука. Щом пък толкова настояваш, ще те отведем в комисариата...
Докато разговаряха, Джузепе се приближаваше към масата. Непознатият обаче сложи ръка върху револвера:
– Само още една крачка и ще те застрелям като куче!
– Какво искате от мене?
– Да ти задам един въпрос. Кой уби Бенедето Калви?
– Бенедето? Та как мога да знам това... Тази история съвсем не ме интересува!
Маскираният извади часовника си:
– Давам ти пет минути да се решиш и ми отговориш. Щастието ти да избегнеш гилотината или каторгата е изцяло в тези пет минути!
– И на парчета да ме направите, не мога да ви кажа това, което не зная!
– Но аз те питам за нещо, което знаеш! Кажи ми искрено, без да се опитваш да ме лъжеш кой уби Бенедето Калви?
– Не зная!... Делото беше разгледано от законен съд и виновникът беше осъден.
Непознатият смъкна маската си. Джузепе Боргец не можеше да не извика изумен:
– Марко Сполето!
– Остават ти още само две минути.
– Нищо не знам, правете с мен каквото обичате...
– Значи не желаеш да говориш? За последен път ти казвам: размисли!
– Нищо не зная...
Марко Сполето погледна часовника си, почака още няколко минути и все така спокойно заяви:
– Добре. Разбрах! – и като впи острия си изпитателен поглед в пребледнелия и треперещ Боргец и вдигна с насочен пръст ръката си към него, извика с глас на уверен съдник: – Ти си убиецът на Бенедето Калви!
10. Първи любовни трепети
В хотел „Зеленият дъб“ владееше голяма тревога. Бяха изминали цели единадесет дни, откакто Джузепе Боргец бе напуснал Арнито, а Катерина нямаше никакви новини от него. И тя изпрати следното писмо до граф Балдини:
„Господин графе.
Мъжът ми, който трябваше да ви довери нещо много важно, замина миналия вторник за Ница. Оттогава нямам вест и се питам какво ли е могло да му се случи. Бъдете така добър и ми кажете дали сте го виждали.
Ваша предана Катерина Боргец“
Балдини й върна обратно писмото, върху което по бялото поле написа с молив: „Сигурно грешите. Аз не съм виждал господин Боргец.“ Подпис нямаше.
Какво се беше случило? Джузепе имаше у себе си около хиляда франка, това бе недостатъчна сума за едно бягство. Може би просто се бе скрил за известно време? Или нещастен случай? Някакво нападение? И картите не й помогнаха в разкриването на тази мистерия. Напразно Катерина ги подреждаше, те нищо не й разясниха... Но най-мъчително за нея бе да мълчи, да се преструва и да не привлича с нищо вниманието върху това странно изчезване.
Случваше се някоя позната да й подхвърли бодлива шега:
– Изглежда мъжът ви не тъжи много за вас!
Катерина отговаряше с усмивка на уста, но със смъртно наранено сърце:
– Добре прави, че се разтушва без мен. И без това рядко му се случва да е сам!
В същото време тя страшно се дразнеше от нежното приятелство между Лолита и Жан Кервор, като непрекъснато правеше неуместни бележки и натяквания на дъщеря си:
– Внимавай!... Това момче не е от твоя обществен ранг! Ако се оставиш да бъдеш излъгана, ще отнесеш бебчето, където пожелаеш...
Лолита обаче бе много чиста и невинна, за да се тревожи от подобни думи. В душата й се отразяваше небето, а не мръсотиите на земята. Сърцето й така бе изпълнено с обичта към по-голямата своя сестра Елена, че в него едва ли можеше да намери място друго, по-нежно чувство.
Впрочем самият Жан Кервор бе толкова внимателен! Той никога не й е казвал нещо не на място, никога не й е правил галантно предложение, нито пък се е опитвал да я ухажва... Те бяха просто добри приятели, които разменяха впечатленията си от красотата и разнообразието на външния свят, без да го смесват с тайната на техния вътрешен, интимен живот. Утре щяха да се разделят. Една усмивка, едно сърдечно ръкостискане и всеки от тях щеше да поеме стръмния път на своята лична съдба...
И все пак колко пъти на брега на някой гален от вълните залив или в поетичната привечер край някоя гора, на Жан Кервор се струваше, че това е красивото продължение на неговата идилия от Австрия? Колко пъти силуетът на Каролина беше изместван от този на Лолита?
– Ваканцията ми вече свърши – шепнеше тази вечер Лолита на Жан. – Ще трябва да замина вдругиден сутринта.
Навън валеше дъжд.
– Вие се връщате в Ница?
След потвърждението й той добави:
– Наближава карнавалът. Обичате ли тези празници?
Празниците изобщо не ме интересуват. Няколко официални приема, една или две благотворителни продажби, това е цялата програма... А вие много ли ги обичате?