– Той призна ли ви всичко това?
– Имам неговите пълни, написани и подписани признания.
– Арестуваха ли го?
– Не. Оставиха го свободен да си отиде.
– Това е невъзможно!
– Разбирам вашето учудване. Но аз вече знам всичко, което исках да узная. Само един мой знак и ръката на правосъдието ще се стовари върху тия двама престъпници. И все пак едно притеснение ме възпира пред постигането на целта ми. То е, че в цялата тази история има едно лице, което е напълно невинно и което навярно ще бъде страшно съкрушено. Преди да действам по-нататък, искам да го видя, да говоря лично с него и да измеря големината и тежестта на страданията, които ще му причиня.
– За да ги намалите колкото се може повече, нали?
– Вие ме разбирате напълно! – завърши дон Алвар Артиега.
12. Разкаянието
Същата вечер Катерина бе не по-малко учудена и изненадана от Жан Кервор. Докато чистеше зеленчук в кухнята, тя чу как някой тихо се промъква в хотел „Зеленият дъб“ и когато стана, пред нея вече стоеше смутен и уплашен Джузепе, нейният мъж и господар.
– Ти? – извика тя смаяна, като изпусна ножчето и се хвърли да го прегръща.
– Да, аз... Телом и духом!
– Откъде идваш?
Преди да отговори, Джузепе хвърли един поглед наоколо и попита за слугата Полидор. Едва когато жена му го увери, че той е заминал на село при майка си и че са сами, Джузепе се отпусна на един стол.
– От къде излизам ли?... От една тъмна дупка! От един затвор, където лежах доста дълго...
– Затворили са те? И кой направи това?
– Марко Сполето.
– Как? Видя ли го? Говори ли с него?
– Разбира се, че го видях и че той говори с мене!
– Ами ти?
– Аз ли?... Изцедих се цял... Всичко му казах, всичко написах и подписах, както той пожела...
– Нещастнико!
Да не мислиш, че това стана лесно... Отвлечен бях посред бял ден в Ница... Свързан и със запушена уста бях отнесен и една къща, която не бих желал да видя отново. Той ме принуди да му кажа всичко, което знаех за историята с Бенедето.
– Но това е страшно!
– Разбира се, аз отричах и се противопоставях... Тогава ме хвърлиха в една изба, където щях още да гния и да плесенясам, ако не бях разбрал, че единственото спасение за мен е да призная всичко.
– И тогава?
– Изказах и майчиното си мляко...
– Страшен идиот си бил! Ние сме напълно загубени!
– Напротив, ние сме спасени!
– Спасени ли?
– Да! Аз съм тука и имаме време да подготвим нашето бягство.
– И ти вярваш, че той ще те остави да избягаш така лесно?
– Той ми даде честната си дума. Нищо няма да ми направи до двадесет дни от днес, при условие че Балдини не ще узнае нищо. Впрочем разбрах, че той има зъб преди всичко на него и му готви някаква клопка.
– А ти предупреди ли го?
– И таз добра? Нали като избяга Балдини, аз ще обера парсата! Напротив, направих всичко възможно, за да не се усъмни в нищо. И пристигнах при него навреме, преди Лолита да му е дала писмото, което му беше изпратила. И тъй като той се учуди на моята визита, аз го заблудих, че ми трябват пари в заем. Впрочем той вулгарно ми отказа... Едва не ме изпъди. Ето ти един разбойник, който ни най-малко не е признателен!
– Какъв мръсник
– Право казваш! Затова и аз съвсем не го съжалявам. Той заслужава сто пъти това, което ще го постигне. Аз обещах на Марко Сполето да се върна при него след петнадесет дни. Точно на 17-ти този месец колата ще ме чака на пристанището...
– Защо?
– Ех, много искаш да знаеш! И аз самият не знам...
– И ти мислиш наистина да отидеш? Да не си полудял?
– Обещах, ще отида.
– Но разбери, глупако недни, ти сам ще влезеш на вълка в устата! Той съвсем не мисли за тебе, а само те залъгва и използва!
– Катерино, ти добре разбираш работите, но ти липсва въображение – каза тайнствено Джузепе. – Ако този човек искаше да ме погуби, аз бях в ръцете му и той можеше веднага да ме предаде на полицията. Значи имам още надежда... Пък и да ти кажа ли, дотегна ми вече този живот с вечен страх. Това минало ми тежи, задушава ме! Чувствам се като търговец, който всеки ден се бори със заплахата да фалира и накрая ликвидира всичко, прибира каквото може и... решава да замине в неизвестна посока. И ние ще направим същото...
Катерина бе изумена.
– Ти ли ми говориш подобни неща?
– У мене живеят двама души: един престъпен тип и един честен човек. Преди повече от двайсет години в Марсилия на мръсния кей ти срещна престъпния тип. Израсъл като изоставено и подхвърлено дете, белязан отрано като безделник, пъден отвсякъде, той живя живота, който ти познаваш с него до деня, когато можахме да купим този хотел. Трябва и ти самата, Катерино, да признаеш, че откакто сме се настанили тука, никой не би могъл да открие в живота ми дори най-малката мръсотия!