– Не ми се сърдете за това, Марко! Бенедето беше вкъщи, пък направих и доста голям завой, за да не ме срещне и изненада.
Тя му подаде ръка и с жест на голяма нежност той я привлече към себе си.
– Скъпа Елена, когато ви очаквам, минутите ми се виждат часове! Чувствам се слаб и малък, подобно на някое бедно същество, увлечено във водовъртежа на живота. Но когато вие сте при мен, всичко ми се вижда светло и радостно. Всичко се превръща във вълшебна хармония. В мен се поражда страшна сила, а часовете минават светкавично... Разбирате ме, нали?
– Достатъчно е да чета онова, което става в мен самата, за да ви разбера...
Седнаха един до друг. Додето погледът стигаше, пред тях се ширеше безкрайността на морето, което в далечината се елините със синевата на небето.
– Викат ме в Париж – поде той с въздишка, – ще трябва да напусна, Елена.
– Ами вашата отпуска?
– Свършва след петнадесет дни. Една телеграма, получена вчера, ми заповядва да се представя на 20-ти този месец в Генералния щаб на Марината... По всяка вероятност се касае за някаква мисия... Ето защо реших, преди да замина, да направя пред родителите ви постъпките, които биха свързали живота ни завинаги. Свещеникът на Каталина снощи ми обеща да говори с баща ви.
– В името на Света Богородица, той не трябва да прави това сега!...
– Но защо се разтреперехте така, Елена?
– Той не трябва още нищо да говори! Предупредете го, Марко, защото, ако моят брат Бенедето научи, че ние се обичаме...
– Какво би направил тогава?
– За да ни попречи, той е готов на всичко! Ще намери повод да се скара с вас, може дори да ви убие! Не забравяйте, че между нашите семейства съществува ужасна вендета, кръвно отмъщение!
– Знам, Елена, знам... Но вече са изминали толкова години, откакто моят вуйчо Ричио Сполето и един Калви кръвно са се обидили на големия площад в Каталина. Това е стара история...
– Попитайте тогава стария Доменико, който плюе с отвращение всеки път, когато минавам край вашата къща, дали и той мисли като вас.
– Да, да, това е възможно... Но нали вашият и моят баща неведнъж са сядали в черквата на една скамейка?... Тази омраза не може да трае вечно!
– Но отправил ли е дума към него? Не! Поднесъл ли му е светена вода, когато са се срещали на черковната врата? Не! Миналата седмица у дома бяха на гости братовчедите ни от Сартен и аз чух Бенедето да казва онова, което сто пъти е повтарял пред мене: „Дотогава, докато един Сполето не превие коляно пред един Калви, ще съществува между тях страшната вендета. В това е вложена честта на нашите семейства!“ Може би греша, като ви обичам, Марко, но нека Господ да ми прости, защото това чувство е по-силно от всичко друго.
Той й стисна нежно ръката:
– Господ не е с тези, които мразят, а с тези, които обичат!
– Искам да ви вярвам... защото, иначе ще бъда много нещастна.
– И ако трябва един Сполето да поиска прошка от един Кални, аз сам ще отида да коленича...
– Вие, Марко? Бихте се съгласили да се унижите?
– Не считам за унижение да помоля вашия баща да забрави миналото и да ми даде ръката ви.
– Когато се завърнете, Марко, и когато свещеникът вече е говорил...
– Щеше да ми бъде много приятно да отнеса със себе си едно окончателно обещание, но понеже вие настоявате и искате така да бъде, аз ще почакам.
– Бенедето ще замине за Бастия. Именно тогава свещеникът ще трябва да направи своите постъпки. Баща ми много го уважава и ще го послуша. Бих искала обаче да зная как ще постъпи свещеникът в случая.
– Какво ще каже ли?
– Да.
– Много просто. Той ще разкаже за нашата голяма, красива и чиста любов.
– О, Марко, вярвам ви! Пък и свещеникът е учен и мъдър човек, знае да говори много хубаво. Но трябва да се изчака момента, когато Бенедето отиде в Бастия.
След кратко мълчание попита:
– Кога заминавате?
– Понеделник.
– Толкова скоро! И тази ваша мисия ще ви отдалечи от мен и...?
– Нищо не знам, защото не ми е известно за какво се отнася. Може би три-четири месеца... Ще пиша на свещеника, който ще ми дава новини за вас.
Тя го изгледа нежно с големите си тъжни очи.
– Четири месеца! Няма ли да бъдете изложен на опасности?
– Едва ли. Цялата земя сега е обзета от желанието да живее в мир.
– Няма ли да ме забравите?
– Да забравя вас. Елена? Та вие сте целият мой живот, единственият мой свят, всичката ми вяра и надежда! В моето заточение за изпълнение на отечествения ми дълг мисълта ми ще бъде при вас всеки миг, защото оставям сърцето си във вашите скъпи малки ръце.
Дълго време те стояха мълчаливи, ръка в ръка, притиснати един до друг. Изправени пред необятното море, единствен свидетел на тяхната тайна, те приличаха на две деца, застанали във възторг сред тишината на някоя черква. Лекият морски ветрец развяваше косите на момичето, нежно галеше бузите на Марко. Цял един химн, образуван от трептенето на листата, жуженето на насекомите, кипежа на слабите вълни, се смесваше с песента на сърцата им в техния любовен копнеж, че те се бяха забравили. Разделиха се, едва когато до тях долетя далечният звън на камбаните от Каталина.