Елена слушаше ужасена тия думи, които се забиваха дълбоко в сърцето й и напомняха за нейната голяма любов. Но дон Артиега продължаваше невъзмутимо и бавно:
– ... Или пък от мрачните дни? Развилнялата се буря, опасните светкавици... Скалата Моана... Откъснатото цвете... Пустинята на мълчанието... Забравата...
Неспособна да се овладее, Елена се изправи трепереща и задъхана:
– Това не е вярно, аз нищо не съм забравила!
Дон Алвар Артиега й се поклони.
– Заради него, госпожо, аз ви благодаря!
– За кого говорите?!
– За този, когото вие не сте забравили!
Елена замълча, силно разтревожена от този разговор, замаяна от странните думи. После с усилие на волята поде:
– Моля ви, господине, вие знаете много неща... Изразете се по-ясно!... Къде се запознахте с него?
– На заточение.
– Вие?
– Да, аз.
– И какво ви каза той?
– Че един ден в залива Сен Бенито той е направил свещеното обещание да ви обича винаги и ще го изпълни до смъртта си. Той не знаеше, че обещанията и клетвите са рози, които остават свежи само една сутрин...
– Какво казвате? Аз също не съм изменила на това обещание! То е свято и за мен и аз го пазя! Ще отнеса това обещание заедно със себе си в гроба!... Там ще се намерим с него! Ах, господине, много е жестоко, когато не познавате трагедията на едно съществуване! Защо не е сега той на ваше място, за да ме чуе и съди!
В този миг дон Алвар Артиега, магьосникът, отмахна маската си и се поклони:
– Вашето желание, госпожо, ще бъде изпълнено!
Не вик на изненада, по-скоро вик на ужас излезе от устата на Елена.
– Вие, Марко!
И понеже не можа да устои на този удар, седна хълцаща върху канапето. Марко падна на колене в краката й.
– Простете ми. Елена! Моята скръб говореше досега, един прокълнат, който излиза от ада и още не може да повярва, че намира един кът от рая.
– Разбирам ви... Но вие също ще ми простите когато узнаете...
– Не, не говорете! Този миг е толкова красив!...
– Марко, трябва... Изслушайте ме!...
– Обичам ви, Елена обичам ви!... От пет години не съм произнасял тези думи.
– Марко, моля ви, изслушайте ме! Каквато ме оставихте, такава си останах!
– Благодаря ви! Благодаря ви!
– Вие още не разбирате... Аз съм жената на граф Балдини, но в името на небесата, които ни слушат, аз никога не съм му била съпруга!
– Всеблаги и всемогъщи Боже, възможно ли е това? – шепнеше Марко, когото това разкритие изпълни с неизмерима радост и който нито за миг не се усъмни в думите на любимата си, чиито ръце сега покриваше с целувки.
– Когато ми съобщиха за вашата смърт, исках да вляза в манастир. Баща ми, свещеникът на Каталина и всички, които обичам и уважавам, се противопоставиха на това ми намерение. Един човек, който засвидетелства дълбоко уважение към мен и ме заобиколи с големи грижи, поиска да свърже живота си с моя. За това настояха и баща ми, и свещеникът и аз отстъпих, за да дам малко щастие на тези същества. Колкото и тежки да бяха за мен новите ми задължения, щях да ги изпълня. Свещеникът благослови съюза ни в черквата на замъка Балдини. След церемонията при съпруга ми дойде един човек, Джузепе Боргец, когото познавахте някога. Аз бях в трапезарията, когато той разговаряше в предверието с графа. Нервните гласове привлякоха вниманието ми. Заслушах се. Този човек искаше настоятелно пари, като името ми беше на няколко пъти замесено в спора. Тогава чух думи, които ме изпълниха с ужас: „Не забравяйте. Ваше благородие, че без Джузепе Боргец „Розата на Каталина“ нямаше да бъде тази вечер във вашето легло!„ Като дива котка с един скок се озовах до вратата, отворих я, а двамата мъже от изненадата изглеждаха като хванати на местопрестъплението съучастници. По някое време графът се окопити и каза на Боргец: „Добре, ела тук!“ Щом бракониерът си отиде, аз избухнах и поисках обяснение. И онзи, с когото вече бях свързана завинаги, бе принуден да ми признае смутен, че се отнасяло до изплащането на една незначителна сума, защото... Джузепе Боргец бил този, който се хвърлил във водата, за да ме спаси, а не той... Джузепе ме отнесъл припаднала в замъка и отстъпил на графа заслугата...
Изпълнена с отвращение при тази лъжа, от тази комедия, на която бях глупава играчка, полудяла от мъка, аз веднага напуснах замъка и тъй както бях облечена в булчинската си рокля, избягах при баща си. „Този човек – му казах аз – е един лъжец и не искам повече да го видя!“ По всички до един ме осъдиха за моята постъпка. Употребиха всички средства: бащината воля и власт, съветите на свещеника, хиляди доводи за общественото приличие... Трябваше да отстъпя, за да се избегне един скандал, който според общите разбирания би опозорил и двете семейства. Но казах на графа условието за моето връщане: „В очите на света, господине, ще бъда ваша жена, но в никой случай не ще стана ваша съпруга! Всеки опит срещу това ми решение ще предизвика моето окончателно заминаване или моята смърт!“ Той прие условието с надеждата, че времето ще отвори вратата на сърцето ми и там ще се породят очакваните от него чувства.