„Ах, колко хубаво приказва!“ – си помисли хълцащата Катерина...
Заваля дъжд и едрите капки сякаш бяха сълзите на природата, съпричастна към скръбта на присъстващите. А любезният господин Плантарел предложи чадъра си на вдовицата...
Когато се върнаха в хотела „Зеленият дъб“, Катерина изпадна в отчаяние:
– Ах, този нещастен Джузепе! Той бе толкова добър! Не ще мога никога да го забравя!...
Слугата Полидор не изглеждаше да е съгласен с нея и тя строго го смъмри:
– Не личи да съжаляваш, че днес си загубил завинаги твоя толкова добър господар!
Господин Плантарел незабелязано се оттегли и отиде в близкото кафене при господин Боду.
– Слушай, Боду – питаше Плантарел, – богати ли са тези Боргец?
– Разбира се! Добра търговия, икономична жена, печелеха много...
Господин Плантарел се замисли. Но не задълго, защото след час той бе отново в „Зеленият дъб“.
– Госпожо Боргец, извинете ме, идвам да си взема сбогом...
– Ах, господин Плантарел, позволете ми да ви благодаря! Казахте такива хубави, такива задушевни думи за моя Джузепе!
– Казах истината, госпожо Боргец, самата истина. Загубихме един незаменим човек.
Отново хълцания, носна кърпичка, въздишки на отчаяние...
– Страшно е, господин Плантарел! Не, не ще мога да го преживея!
– Зная, госпожо, че пред тази голяма скръб думите...
– Да, така е! Преди малко едва се въздържах да не изгълтам всички таблетки от кутията...
– За Бога, какво сте намислили?
– Щях да отида при моя скъп Джузепе!
– Слушайте, не мислете такива работи! Имате дъщеря...
– Ах, Лолита!... Знаете ли какво иска да направи? Тя иска да се покалугери!...
– Не е възможно!
– Така е, както ви казвам! И аз оставам сама в тази ужасна празнина, сама със спомена за моя нещастен съпруг. Наистина не ще мога да го преживея...
– Слушайте, госпожо Боргец. Живите не трябва да живеят само с мисълта за мъртвите. Вие сте още млада, запазена, трябва да помислите за себе си... Може би не е сега моментът...
Катерина го погледна внимателно.
– Все пак кажете...
– Печеля годишно около тридесет хиляди франка. Вие имате хубава търговия. Аз съм ерген, вие сте вече вдовица...
Няколко минути след това Полидор, който подреждаше съдовете в кухнята, чу да го викат. Изтича навън с тъжно лице, като си беше взел бележка от скорошното смъмряне. Но отново бе изненадан.
– Слушай, какво си се намусил такъв? – каза му весело Катерина. – Я се усмихни! Така ли ще служиш на новия си господар?
– Но, госпожо...
– Млъкни! Бързо да донесеш две големи чаши ракия, от онази, която пиехме с бедния ти господар...
16. Божественото
Постъпките на Жан Кервор дадоха успешен резултат. Пуснат на свобода, Марко Сполето чакаше финала на съдебното дирене против Цезар Малон, който се намираше в затвора, да му позволи да изпълни един свой проект, ревниво пазен в тайна. Надяваше се с реализирането му да направи щастлив и своя млад приятел.
Марко пишеше всеки ден на Елена и всеки ден получаваше от Каталина едно нежно, напарфюмирано писмо от тази, която боготвореше. Лолита, скъпата сестричка на Елена, не можа да устои на страшните бури и твърдо бе решила да се покалугери. Нито свещеникът от Каталина, нито Елена се опитаха да я отклонят от тази благородна мисия, макар че между тях щеше да остане голяма празнина. Доктор Малпиер единствен бе протестирал пред своя стар приятел:
– Виждате ли какво направихте с вашите глупости енориашите си? Вие просто ги подлудявате!
Но той трябваше да се съгласи, че ако наистина съществува някакъв рай, Лолита без съмнение беше един от ангелите му, слезли на земята.
Тя замина една неделна утрин, под свежите лъчи на изгряващото слънце, с малкия си багаж на пансионерка, тъй както един войник заминава за определения му пост. Двете сестри се разделиха в Ажасио, като всяка едва сдържаше сълзите си. Но когато развятата бяла кърпичка на Лолита изчезна от погледа й заедно със заминаващия за Франция параход, Елена даде свободен израз на мъката си.