А нежното същество, отказало се от всичко, което обичаше, се оттегли в един ъгъл, за да плаче и да се моли. Една тайнствена светлина над тихото море я утешаваше...
Новият живот, който започваше за Лолита, щеше да породи нов живот и за малките деца в една далечна, непозната страна със сламени колиби и девствени гори. Те щяха да получат от нея божествената благословия, която прави да разцъфтяват в човешките души жизнените цветя на вярата...
17. Обещанието
Една вечер Марко Сполето каза на Жан Кервор:
– Съдебният следовател, когото видях тази сутрин, е привършил анкетата си. Вече свободно мога да разполагам с времето си. Настъпил е моментът да изпълня обещанието, което ви дадох.
– Какво обещание? – запита учуденият Жан Кервор.
– Драги приятелю, ние ще заминем за Виена утре сутринта.
– Ако вие още я обичате, трябва да спечелите тази жена. Готов ли сте да го направите?
– Вярвате ли, че...
– Аз съм уверен, че вие ще победите колебанието й и тъй като моята скъпа Елена загуби завинаги своята малка сестричка, ние ще я заменим с вашата добра и нежна Каролина. И понеже станахме толкова сърдечни приятели, ние ще станем още по-близки, ако успеете.
Жан Кервор само стисна ръката на Марко Сполето и промълви:
– Колко сте добър! И как да ви благодаря за всичко, което правите за мен?
– Ще ви кажа: като станете мой сътрудник в изпълнението на една задача, която съм си поставил. Времето, прекарано на заточение, ми откри слабостите на човешкото правосъдие. Колко същества биха били спасени, ако в критичния момент една ръка им се протегне на помощ! Затова мечтая да създам едно предприятие с благотворителна цел за морално и материално подпомагане, върху чиято фасада ще напиша със златни букви: „Който и да сте, ако имате нужда от каквото и да било, влезте свободно тука.“
И като изложи най-важното от своя проект, Марко заключи:
– Хората живеят разделени и всеки сам се бори за своето нестабилно щастие, което всеки момент може да бъде сгазено от нечия омраза или егоизъм. Но когато разберат, че те не са незначителни клетки на едно цяло, а образуват един голям организъм, този на човешкото семейство, те ще станат по-силни и ще знаят, че онова, което засяга един от тях, ще се предаде на целия организъм във вид на дълги страдания или пък на радост и добруване.
18. Каролина Ото Хютнер
Ото Хютнер обърна главата си към Каролина, която влизаше в стаята.
– Това следобедно представление в театъра бе много дълго!
– Така ли мислиш? – каза момичето, като решеше пред огледалото разрошените си от вятъра коси.
– Вече е шест часа, Роза се готви да сложи трапезата.
Каролина приближи.
– Бедният татко! Оставих те сам, но ти настоя да отида да видя „Херман и Доротея“...
– Аз искам да излизаш и да се разсейваш! Не е справедливо да стоиш закована край един тираничен и мърморещ старец...
– Татко, ще се разсърдя! Толкова съм щастлива, когато съм с теб!
– Впрочем искам да ти говоря сериозно...
– Значи се отнася до нещо много важно?
– Да.
– Тогава ще седна. Слушам те, татко мой.
– Каролина, ти си най-добрата от всички дъщери на света. Само радости си ми носила! Но годините минават и аз няма да бъда вечно край теб... Не би ли искала да си създадеш семейство? Мислиш ли, че ще мога да замина спокоен за онзи свят, ако те оставя без подкрепа в живота?
– Защо приказваш за заминаване на онзи свят? Това е много лошо! А най-важното е, че не желая да се омъжвам...
– Знам много добре как отхвърли миналия месец предложението на Карл Амстен.
– Та аз не обичам този човек!
– Ами Улрих Валтер?
– Пито него.
– Слушай, де те мое, като се отказваш от тия радости в живота, ти не мислиш, че лишаваш и мене от щастието да чувам около себе си сладкото бърборене на скъпи малки палавници, да скачат по коленете ми, да ме наричат „дядо“. Това е най-хубавото, с което би могла да изпълниш душата ми. Мислила ли си за всичко това?
– Не желая да те напусна.
– И все пак ако един ден сърцето ти бъде засегнато? Защо не ми отговаряш? Аз чувствам, че си разтревожена и ставаш все по-неспокойна. Не можеш ли да се довериш на любещия те баща?
– Татко мой, кълна ти се, че нищо не съществува вън от тебе в моя живот. Искам да остана винаги при тебе.
– Никога ли не си изпитвала удоволствие да разговаряш, да се разхождаш, да играеш с млади хора?
– Да!... Много често.
– Разправи ми.
– Например когато Улрих ми акомпанира на пианото или ми разяснява някое произведение на Шуберт, когато Ралф ме вземе да танцуваме или когато посещавам музеите с Карл, аз изпитвам истинско удоволствие и съм щастлива. Те са толкова мили и добри!