– Ами онзи французин от миналата година?
– Французин ли?
– Да, в Залцбург, оня момък, който те придружаваше по време на твоите екскурзии. Какво се е случило между вас двамата?
– Ах, нищо... Уверявам те!
– Защо тогава ме принуди да заминем набързо и така ненадейно? Не съм ти споменавал нищо за това, скъпа моя, но чувствам, че нещо се е случило... Ето, ти пак мълчиш. Защо не ми се довериш?
– Да... Той ми призна, че ме обича...
– А ти? Каза ли му, че го обичаш?
– Татко, татко... Моля ти се!...
– Освободи се от тази тайна, дете мое! Никой не ще те разбере така, както бащиното сърце.
Поруменяла, с наведена глава и е тих глас, Каролина прошепна:
– Обичам го...
– Дете мое! Скъпа моя! – извика Ото Хютнер, като привлече дъщеря си до гърдите си. – Ти, която можеше да направиш щастливи трима души, защо не си ми казала нищо досега?
– Защото не желая да те напускам!
– Ами ако той дойде и ни намери и ти каже: „Ние никога не ще се разделим от вашия баща!“ и ако аз прибавя моите молби към неговите, ще се съгласиш ли тогава?
– Слушай, татко, понеже такова нещо е невъзможно...
– Представи си за момент обратното!
Каролина взе ръката на баща си.
– Уверявам те, татко, този спомен за мен е много мъчителен, защо да се връщаме към него?
– Искам да разбера дълбочината на обичта ти... И все пак нека предположим, че докато ти беше на театър, той е влязъл в тая стая и ми е казал: „Господин Хютнер, не дойдох по-рано, защото ми се случи голямо нещастие. Загубих баща си и сега съм материално разорен.“
– Възможно ли е това? О, Господи!
Бащата се засмя, като видя силното вълнение на дъщеря си.
– Хайде, хайде, нали това е само едно предположение...
Тогава и Каролина се засмя, като въздъхна успокоена:
– Колко съм глупава...
– Ако постоянно ме прекъсваш, ти не ще узнаеш продължението.
– Продължението ли? – каза развеселената Каролина. – Аз го предугаждам. „Господин Хютнер – заявява този човек, – аз обичам госпожица Каролина, съгласен ли сте да ми я дадете за съпруга?“ Така ли е или не е така?
– Така е.
– А сега ще ти кажа какво пък ти си отговорил.
– Добре, кажи.
– Казал си: „Драги господин Жан Кервор...“
– Я гледай, я гледай! Значи ти си спомняш и името му?...
– Разбира се... „Драги господин Жан Кервор, не ще направя нищо против волята на дъщеря си. Ще я попитам и вие ще дойдете отново утре.“
– Ти си малко дяволче... Но твоят стар баща няма навика да отлага за утре онова, което може да се извърши още същия ден.
– Какво?
– Да, аз бих казал на този млад човек: „Дъщеря ми скоро ще се върне. Ако нейните желания съвпадат с вашите, ако тя ви обича, то още тази вечер ще отпразнуваме годежа ви.“ И бих помолил Роза да го покани в салона и почака, докато ти вземеш решението си.
Още повече развеселена, Каролина извика:
– Виждам докъде искаш да стигнеш! Хайде, нека продължим твоето предположение, тази хубава игра!... Разрошена и измокрена от дъжда, невинната Каролина пристига от,театъра. Седнал удобно в своя фотьойл, бащата се усмихва. И като разказва малката и занимателна история, казва: „Скъпо дете, този момък е там, зад тази врата!“
– Точно така! Виждаш ли, нищо не мога да скрия от тебе.
– Бащата казва още: „Той очаква твоето „да“, което ще направи всички ни щастливи“. И тъй като красивите предположения на въображението не ангажират никого, вашата дъщеря, скъпи татко, с мисълта да достави удоволствие на толкова много хора пресича тази стая, отправя се към салона...
– Почакай! – извика Ото Хютнер към Каролина, която съвсем се бе вживяла в тази история и тръгна към вратата. – Коя дума ще произнесеш? Да или не?
Весело играеща докрай комедията, Каролина отговори:
– Още ли се съмняваш какво ще кажа? „Да“, разбира се...
И като отвори вратата на салона, тя се спря страшно изненадана, едва ли не изплашена, неспособна да произнесе нито дума, защото Жан Кервор се усмихваше насреща й... Съвсем смутена и объркана, тя пренесе погледа си към непознатия, към Марко Сполето, който стоеше изправен отдясно до Жан Кервор. Изведнъж, с едно прекрасно движение на чистота и невинност, в изблик на сладка нежност, тя се хвърли в прегръдките на баща си.
– Каролина, дете мое, скъпа моя Каролина! — шепнеше Ото Хютнер, като едва сдържаше сълзите си. – Съвземи се, моля ти се... Не плачи...
– Татко, скъпи мой, не казвай нищо... Това е от щастие...
19. Тържеството на любовта
Четири месеца по-късно свещеникът извърши в Каталина двойно венчаване – на Марко Сполето с Елена Калви и на Жан Кервор с Каролина Ото Хютнер. Тъкмо посред нощ според корсиканския обичай запяха Среднощната серенада, която прославя щастливия съюз на двама любещи се млади хора...