Бившият флотски офицер, реабилитиран след осъждането на смърт на опасния злодей Цезар Малон и възстановен в своя офицерски чин, се отказа от офицерската униформа, за да се отдаде изцяло на щастието на тази, която бе вече негова съпруга, а също така и на великото благотворително дело, което той мечтаеше да извърши.
На сватбената церемония по венчавката на Жан Кервор и Каролина Ото Хютнер той постави в кошницата с цветята нотариалния акт, чрез който връщаше на бившия собственик имението Плуменек, откупено от един земевладелец в Киплер.
Двете двойки, свързани с най-сърдечно приятелство, направиха сватбеното си пътешествие в Италия, придружени от добрия татко Хютнер, който беше напуснал уроците си по музика във Виена, за да се радва на щастието на своите деца. Удобно настанени в луксозния „Кадилак“ на Марко Сполето, петимата направиха една чудна разходка и през долините на Тирол, посетиха красотите на Залцбург. Накрая отседнаха в една от онези курортни станции, където се срещат прочути политически личности, известни актриси, финансови магнати.
Петимата приятели бяха седнали на терасата на един луксозен хотел под разкошните грамадни чадъри, които ги предпазваха от силните слънчеви лъчи. Наоколо се носеше вълшебна музика, а космополитната клиентела се разхождаше, смееше се, позираше...
За да достави удоволствие на добрия старец Ото Хютнер, Елена четеше на глас писмото, което бе получила тази сутрин от Лолита, от религиозната мисия в Хуанга (Конго).
„Скъпа голяма сестро,
Вие искате да знаете дали съм щастлива. С риск да ви се сторя неблагодарна, ви отговарям „да“, знаейки, че ще ми простите, когато се запознаете с моето ново семейство. Това са милите малки негърчета, с чието отглеждане и възпитание ме натовари Всевишният. Те са двадесет и седем ангелчета от пет до десет години, е открити лица, с големи черни очи и невинни души, които ме наричат „мамо“. И аз открих, че притежавам сърцето на майка...
Ето Тунда, най-малкият, който е напуснал стадото си от козички, за да дойде в мисията. Той винаги ми задава въпроси.
– Мама, Агата ми тегли косите, а аз й ударих една плесница. Грях ли е това?
– Разбира се! – казвам аз.
Ето Тео, осемгодишно негърче. Когато излиза пред черната дъска, винаги на гърба му върху бялата блузка виси закачено едно голямо парче розова хартия. Аз изглеждам всички много сериозно и казвам престорено сърдито:
– Кой е направил това?
Никой не мърда. Виждам само двадесет и шест накъдрени главички и тихи, спокойни очи.
– Много добре! – продължавам аз. – На обяд всички ще бъдете лишени от банани. Но ако, който е направил това, си признае, няма да накажа никого от вас.
В това време Тео се обръща срамежливо към мене и казва:
– Мамо... аз съм.
С наведени очи, изплашен, той е толкова смешен, че аз едва се въздържам, но класът избухва във весел смях, който ми открива петдесет и два реда бели зъбки, които биха изпълнили с радост всяко чувствително сърце.
Ето Патричи, един от най-възрастните, трудолюбец, който иска всичко да знае. Той задава безброй въпроси, особено по свещена история.
– Мамо, между папите в Рим има ли черни?
– Не! Никога не е имало черен папа! – отговарям аз.
– Ами няма ли да има в бъдеще?
Може би, ако Всевишният пожелае и ако черните се подчиняват на неговите заповеди. Но какво те интересува това?
– Искам да стана папа, мамо, за да спася всички мои черни братя...
Един друг ме пита:
– Мамо, нали Исус Христос е поискал да избяга от Гетсиманската градина, когато са отишли да го хванат? Защо тогава се е оставил да бъде разпнат на кръста?
– За да изкупи нашите грехове! – отговоря, без да го запитам, Рутали, най-ученият в класа.
И аз виждам как малките черни личица светват от радост, сякаш слънчев лъч се плъзга от небето в тези малки душички, отворени да приемат в себе си чудотворното семе на религиозното възпитание.
Не бих могла да свърша, скъпа моя голяма сестричке, ако би трябвало всичко да ви разправя. Когато моите добри черни ангелчета са около мене, когато слушам трогателните им разсъждения или стоят внимателни и мълчаливи, имам чувството, че съм истинска майка на този малък свят и благодаря на небесата, че са ми го дали.
Как да не отправя към Бога цялата моя признателност, когато към това голямо спокойствие прибавя и сладкото убеждение, че вие сте щастлива? Неговата безкрайна милост ни покровителства и двете, като ни позволява по различни пътища, които все пак водят към една цел, да пръскаме около нас с нашето лично щастие от неговата добрина.