Като ви целувам нежно, скъпа моя, моля ви да поздравите от моя страна вашия мъж и скъпите ви приятели Жан и Каролина Кервор, чиито имена придружават всеки ден вашите и моите молитви.
Сестра Мария-Анжелика.“
– Какво прекрасно същество! – каза Ото Хютнер, който не можа да скрие вълнението си.
– Един слязъл на земята ангел! – прибави Жан Кервор.
И всеки от тях почна да хвали удивителното дело на религиозните мисии, пръснати из цял свят.
Една фраза, произнесена от познат глас, накара Марко Сполето да изтръпне:
– Виждат ли живота?... Това е лицето или опакото!
Той се обърна и видя зад тяхната маса, само на няколко крачки, момчето с червената ливрея да спори с един стар продавач на илюстровани картички. Тези изострени черти на кокалестото лице, тези малки сини очи, този беден човек с мръсни посивели коси... Марко Сполето не се съмняваше, че е някой каторжник, когото не е виждал, откакто бе избягал от Сен Лоран. По какво чудо този човек, който изглеждаше като жива развалина, е могъл да избяга от Гвиана? И по някакво странно съвпадение този нещастник бе попаднал в този час на тази тераса...
Момчето продължаваше да спори с продавача на илюстровани картички.
– Казвам ви да се махнете оттук!... Ще направите пак да ме...
Старикът отговори:
– Не се бой, драги мой, ще се махна... Остави ме само да продам няколко картички...
– Не върви ли търговията?
– Кризата, моето момче, въздържат се хората... Не съм спечелил нищо от тази сутрин насам. А трябва да се яде, нали?... Ако имаш някое парче, останало от кифлите или бучка захар, вместо да ги хвърляш в сметта, завий ми ги... И ти не знаеш какво те чака... Виждаш ли живота... Това е лицето или опакото?
Марко Сполето направи знак. Момчето се отстрани, а продавачът приближи към масата.
– Илюстровани картички, Ваше благородие! Един франк едната... Не мога да ви направя отстъпка. Какво? Давате ми сто франка? Не мога да ви разваля...
– Не искам да ми разваляш. Не ми връщай нищо, запази всичко за себе си...
– Как? И таз добра...
– Не чуваш ли какво ти казвам? Прибери тази банкнота от сто франка в джоба си. Но почакай... Бих искал да те помоля за нещо. Всяка сутрин ще идваш във вилата „Красивата местност“, ей там е, виждаш ли я?
– Ще я намеря, не се безпокойте.
– Ще даваш на вратаря пет илюстровани картички, ама добре подбрани... Оставям на тебе да ги избереш.
Като премигна с хитри очи, продавачът попита тихо:
– Академични фотографии ли? Разбирам, голи жени, нали?
– Не, приятелю, не! Изгледи от града...
– Добре, имам и такива.
– А вратарят на вилата ще ти дава в замяна на това всеки път по една банкнота от сто франка... Разбра ли?
– Вила „Красивата местност“... Всяка сутрин пет илюстровани картички... Записано ей тука, под каскета!
И когато Марко Сполето се обърна отново към своите приятели, старият каторжник, цял сияещ и опиянен от ентусиазъм, разправи на изуменото момче за невероятното богатство, което му се пада. После заключи философски:
– Виждаш ли живота? Това е лицето или опакото?...
КРАЙ