– Паркът, замъкът, аз самият... когато пожелаете! Остава само да кажеш една дума, да направиш един жест.
Оскърбена от това интимно обръщение на „ти“, Елена бързо се откопчи от ръката му и като погледна строго право в очите събеседника си, тя му каза решително:
– Не, господин графе, дори ако това, което ми предлагате, би могло да ме изкуши, вие не трябва да се съмнявате, че Бенедето...
– Твоят брат? Какво би направил?
– Той би ви убил!
– Колко си наивно, дете! Аз ще го туря в джоба си, когато поискам. С пари всичко се урежда.
– Но, господин графе, честта не се заплаща с пари, а любовта не се купува!
И тя избяга бързо през алеите на парка.
– Чума такава! – избърбори след нея Жуан, като скочи отново на седлото на коня си.
Един човек с обгоряло от слънцето лице, издълбано от следи от рани, с нахлупен на главата каскет, облечен с изтъркано кадифено палто и закърпен панталон, обут в цървули, се показа от един гъсталак край пътя. Той намигна с око и иронично се провикна:
– Не е лесно да се откъсне розата на Каталина, нали? Как ви се вижда тази работа?
Жуан сви вежди, защото позна бракониера Боргец – един смелчага, готов на всичко.
– Ти?! Нали знаеш, че съм ти забранил да се скиташ из моето имение?
– Извинете, господин графе, идвам тук да поставям капаните си.
– И имаш дързостта да ми го казваш!
– Санта Мария! Та, господин графе, аз правя като вас, ловя дивеч, където го намеря...
– Безсрамник! Ти заслужаваш...
И той вдигна камшика си, но чудакът съвсем не се трогна, а избухна в смях:
– Не се сърдете! След малко ще ми благодарите... Знаете ли откъде идваше красавицата, която срещнахте? Не, нали? Аз ще ви кажа. Всяка сутрин, когато петелът пропее, тя отива в залива Сен Бенито, където нейният любовник я очаква... Хе-хе!... Виждате ли, бях сигурен, че ще ви заинтригувам.
– Лъжеш се! Всичко това малко ме интересува!
– Боже Господи! А аз какво ли не си представях... Извинете ме, господин графе!
И той понечи да си тръгне.
– Чакай! Кой е този любовник?
– Ах, дявол да го вземе! Един красив мъж, снажен като топола. И колко горд! Завършил е морското училище с отличие. Сега е морски капитан при Генералния щаб на Марината.
– Как се казва?
– Марко Сполето от Каталина. Докато малката госпожица е влюбена в него, господин граф Балдини не ще я улови в мрежата си...
– Мерзавец! Ако продължаваш така, ще опиташ камшика ми!
– Много любезен начин за плащане на услугата, която исках да ви направя!
– Услуга?
– Да... Между семействата Сполето и Калви съществува много стара вендета. Само да предупредя Бенедето, брата на гургуличката, и срещите им ще се изпарят по чудо...
– Толкова ли е ужасен този Бенедето?
– Не бих ви посъветвал дори да го настъпите по крака, макар да сте граф и благородник, особено когато е изпил няколко чашки коняк...
– А ти нагърбваш ли се?
– Да го накарам да изпие няколко чашки коняк ли?...
– Да! Но и да го предупредиш...
Боргец свали каскета си и се поклони церемониално.
– С най-голямо удоволствие, Ваше превъзходителство!
– Колко?
– Какво?
– За тази услуга.
– Предоставям на благосклонността и на щедростта на господин графа.
Жуан извади от портфейла си една банкнота от 100 франка и му я подаде.
– Дръж, вземи!
– За коняка ли? Много ви благодаря... Отсега нататък съм изцяло на услугите ви, с душата и с тялото си...
– Ах, душата ти...
– Вярно, не е скъп подаръкът, който ви правя с нея. Но ако имате нужда от Джузепе Боргец за каквато и да е работа, само ми направете знак и аз веднага ще довтасам.
– Но къде живееш?
– Моят замък ли?... В кръчмата „Сен Пилар“. Там е много тихо, липсват любопитни погледи. Но ако не ме намерите там, можете да дадете заповедите си на Малмината.
– Малмината ли?
– Катерина, жена ми... Наричат я така, защото ухапването и е също така злокачествено, както това на паяка, чието име носи тя... Но можете да й се доверите като на самия мене. И така, имам чест да ви кажа довиждане, господин графе!
Жуан, който вече си тръгваше, спря изведнъж коня си и бързо се обърна. От внезапното му движение сивата му широкопола шапка падна. Бракониерът я вдигна от земята, духна върху нея и я подаде на притежателя й, който забеляза двоумението, изписано на лицето на неговия събеседник.
– Какво искаш още? – попита графът.
– Ах, исках да ви помоля за някоя цигара, ако имате.
Жуан потърси из джоба си, извади цигарената табакера и я хвърли на Джузепе.
– Вземи! И задръж табакерата за себе си!
После замина с лек галоп, без да забележи подигравателния и лукав поклон, който за благодарност му правеше бракониерът, като повтаряше с тих глас: