– Я гледай, я гледай...
5. Бракониерът
В едно изоставено общинско място на около 500 метра от Каталина Боргец беше построил една дъсчена колиба, загнездена между скалите и прикрита от папрат и горичка от кестенови дървета. В този дом двойката Боргец – Джузепе и Катерина приличаха на грабливи птици. Издържаха се единствено от бракониерството на мъжа и картогледачеството на жената. И понеже минаваха за хора, годни за всичко и които пред нищо не се спират, в цялата околност всички се бояха от тях.
Джузепе беше известен безделник, опасен хитрец и неуловим контрабандист. Малмината пък бе истинска вещица, способна да напъти злата съдба „жетатура“ както към животните, така и към хората.
Странно, но между тези две зловещи същества живееше едно деликатно момиченце. Едва навършило 15 години, то растеше в тази зловредна среда с чиста и честна душа. Беше ли това плод на онези противоречия, които природата създава понякога, за да отклони човешкия дух от логичния му път, или беше дело на някоя всевишна сила, чиято воля е появяването на успокоителна светлина дори в дъното на най-тъмни бездни?
Дори и под бедняшките си дрехи Лолита запазваше красотата си, подобна на градинско цвете. Нежна, висока, малко слабичка, тя от пръв поглед правеше впечатление на свежа и чиста девица. Омайна красота излъчваха нейните вечно тъжни сини очи, които разкриваха върху бледото й лице с правилни черти великолепната синева на небето.
Предизвикваща симпатия, тя се ползваше с уважението на всички, които я познаваха. Обичаха я и същевременно я съжаляваха. Защото знаеха, че малката Лолита не е галеното дете на къщата и на съдбата. Никой не се съмняваше в лошите обноски, които тя търсеше от страна на родителите си.
Катерина, която я беше родила преди женитбата си с Джузепе, не й прощаваше преждевременното раждане. Лолита переше дрехите, кърпеше парцалите на бедното, мръсно гнездо, косеше трева за зайците, работеше по някой и друг ден из по-богатите къщи в града, а в празничните дни я наемаха като келнерка в кръчмата на Жи Аскала. Без да вземе и стотинка, тя отнасяше вкъщи непокътнати парите, получени за работата й, но и това не намаляваше злобата, която хранеше към нея майка й.
Лолита намираше нежни човешки обноски само в къщите, където отиваше отвреме-навреме, за да работи. Там най-малкото внимание към нея я разчувстваше до сълзи. Когато един ден тя гладеше прането в къщата на семейство Сполето, Марко забеляза на ръката й някаква рана и пожела да я излекува. Тя се противопостави, но младият човек все пак проми раната и я превърза... Оттогава тя бе изпълнена с някакво особено чувство към Марко Сполето. То не бе любовно чувство, защото Лолита знаеше, че Марко е от много по-благородно семейство от нейното. По-скоро бе признателност и безгранично доверие, може би по-силно от любовта.
Нещо друго караше сърцето на Лолита да бие нежно и силно. Това бе обичта й към едно скромно куче с дълги косми и големи тъжни очи, което нямаше равно на себе си, щом трябваше да открие някой заек или да догони някой пъдпъдък. Освен това Рап подушваше стражарите и горските пазачи още от далеч. Това бе истинско бракониерско куче – умно, внимателно, способно, хитро като лисица, при това можеше да мълчи, когато е необходимо. Джузепе не би се разделил с него, дори и да му дадат за него най-високата цена.
Доброто животно обаче грешеше много, като се месеше във всекидневните караници вкъщи. Когато Малмината биеше малката Лолита, кучето свиваше опашка, навеждаше глава, пъхаше се под масата и глухо ръмжеше. Щом се успокояваха нервите на старата вещица, то се хвърляше към момичето и се разтапяше от ласки, като лижеше ръцете му, лицето му и го гледаше с големите си светли очи, сякаш му казваше: „Хайде, не плачи! Аз те обичам! Не плачи, аз съм при тебе! Ти не си гама!“
И бедното дете притискаше до сърцето си доброто куче Рап, лудо го целуваше с оня възторг на лишено от нежност същество, което вече не може да скрие, че има нужда да бъде обичано и да обича.
Тази сцена възбуждаше още повече злобата на Малмината.
– Ако кучето ти ме главоболи, ще го принудя бързо да му мине мерака!
Един ден, когато Катерина беше по-зла от всеки друг път и налагаше силно Лолита с една суха пръчка, Рап не можа да се сдържи. Ужасно вбесен, с пяна на устата и плувнали в кръв очи, той скочи, изправи се цял срещу вещицата и захапа с острите си зъби ръката, която удряше беззащитната Лолита. Вечерта, когато Джузепе се върна вкъщи, жена му разказа случилото се.
– Помислих, че ще ме разкъса!
И тя го постави пред дилемата да избира между нея и кучето. Напразно той се опитваше да я убеди в загубата, ако убие кучето, напразно изтъкваше, че ако го набие добре, то ще се поправи. Не уловиха ред и доводите му да почака, докато го продаде — вещицата се показа изключително твърдоглава.