– Е – запита недоволно Джузепе, – удаде ли ги се да узнаеш нещо повече от мен?
Тя го погледна с изплашени очи.
– Драги мой, ти не трябва да се месиш в работите на този човек!
– Хайде де! Та какво виждаш ти?
– Кръв. Много кръв... И след това накрая гилотината...
Гръмък смях последва този отговор.
– Все такива глупости ще измислиш!
– О, знам, че ти не вярваш нито в Бога, нито в дявола.
– Нито в твоите карти, Катерина! И бих бил много глупав, ако заради тях не направя всичко, което зависи от мен, за да получа от този човек не някаква милостиня, а една солидна сума, цяла купчина банкноти!
– Какво мислиш да правиш?
– Имам си свой план.
– Внимавай да не паднеш в ръцете на някой много по-силен от теб!
– Не се безпокой, Катерина! Не съм толкова глупав да издам тайната си на Балдини. Аз добре ще прикрия капанчетата си, за да уловя жертвата си леко и неусетно...
Той се спря за момент, позамисли се и започна да си подсвирква победоносно – обикновеният му навик при голяма радост.
– Ето на, виждаш ли, държа го вече здраво в ръцете си – поде той. – И с един и същи камък ще се прицеля два пъти. Не ме питай повече за това и си затваряй добре устата! А когато го видиш, обсипи го с любезности. Наричай го само „господин графе“. Това му харесва, той умира за почести!
Явно Джузепе беше в най-доброто си настроение. За такива случаи той употребяваше израза: „Да бъдеш щастлив като петел от гипс!“ Но за да покаже, че не той измисля подобни глупави фрази, не забравяше да добави: „... както казваше моят вуйчо Состен“. Който всъщност никога не бе съществувал.
След тази шега Джузепе стана, взе каскета си и се отправи към вратата.
– Къде отиваш? – запита Катерина.
– Да поставя моето първо капанче... Ако искаш по-ясно казано: да пусна кучето по следите...
– Кое е това куче и какви са тези следи?
– Не разбираш ли? Бенедето... Пуснах слух, че в залива са се навъдили фазани. Преди три дни открих една двойка, която ще му посоча. И тихичко ще му пошепна на ухото онова, което зная за сестра му и Марко Сполето.
– Да не би да си се сдобрил с Бенедето?
Веселото лице на бракониера потъмня, а очите му станаха зли и заплашителни.
– Да се сдобря? Аз? Когато някой е плюл върху Джузепе, Джузепе никога не прощава!... Бенедето ще заплати на свой ред, когато настъпи моментът, когато поставя моето второ капанче... А пък третото ще бъде за Балдини... И когато той бъде здраво хванат в него, колкото и да се върти и извърта, аз ще му кажа: „Давай, господине, и то щедро давай! Мълчанието ми можеш да купиш само с богатствата си!“ Ако е благоразумен, ще си купим някъде далеч от тук хубав хотел и ще заживеем щастливи дни, заобиколени от уважението на тамошните съграждани...
Изправен вече на прага на вратата, Джузепе извика учуден:
– Я гледай! Заговорихме за вълка и... ето че виждам Бенедето.
С протегната ръка той посочи на жена си един човек в маслененозелен ловджийски костюм. Изкачваше се по пътеката, която води към колибата му.
– По-добре е да ида да го посрещна – продължи бракониерът. – Това ще ме освободи от задължението да му отдам почести в нашия замък...
Катерина видя как след малко двамата мъже се приближиха, спряха за миг и продължиха заедно през гората.
7. Свещеникът
На другия ден и през следващите дни Марко напразно чакаше Елена в залива Сен Бенито. Скоро научи, че в къщата на Калви имало някакви бурни кавги и че са забранили на момичето да излиза. Мъката му се засилваше от мисълта, че ще трябва да напусне Каталина, без да е видял отново Елена.
Все пак му оставаше една последна надежда за среща с нея – тя никога не отсъстваше от голямата литургия в черквата неделя сутринта. Можеше тогава да размени един последен поглед, да отнесе, подобно на освежителна роса за дългите дни на отсъствието си, нейния светъл образ...
И той не беше разочарован. Наистина я видя сред черквата, която беше цяла плувнала в ароматен тамянов дим и окичена със зелени палмови клонки. Облечена скромно в тъмносиния си костюм, коленичила до главния трон, Елена смирено се молеше. Слънчев лъч, промъкнал се през един стъклен отвор на кубето, нежно осветяваше красивата й фигура и откриваше цялата нейна прелест. На Марко се стори, че гледа силуета на една светица, слязла на земята от небесните селения.
Така застанала, Елена не можеше да го види, но в горещите думи, отправени към Бога, тя се молеше за тяхното щастие, молеше се за любимия човек, без който вече не можеше да живее.