— Ще ти се предам — каза Галад. — При определени условия.
— Не! — извика зад него Борнхалд, но Галад вдигна ръка да го накара да замълчи.
— И какви ще да са тези условия? — попита Асунава.
— Ще се закълнеш — пред Светлината и лордовете капитани тук с теб, — че няма да навредиш, да подложиш на разпит или по друг начин да накажеш мъжете, които ме последваха. Те само направиха това, което сметнаха за правилно.
Очите на Асунава се присвиха, устните се стегнаха в права резка.
— Това включва и спътниците ми тук — каза Галад и кимна към Биар и Борнхалд. — Всички до един, Асунава. Те не трябва да познаят изтезанието.
— Не можеш да възпрепятстваш така Ръката на Светлината! Това ще им даде свободата да потърсят Сянката!
— А само страхът от Разпитването ли ни държи в Светлината, Асунава? — попита Галад. — Не са ли Чедата доблестни и верни?
Асунава замълча. Галад затвори очи, усетил тежестта на водачеството. Всеки спечелен миг усилваше позицията в преговорите за хората му. Отвори очи.
— Последната битка иде, Асунава. Нямаме време за дребни свади. Прероденият Дракон крачи по земята.
— Ерес! — отсече Асунава.
— Да — отвърна Галад. — И истина също така.
Асунава стисна зъби, но като че ли премисляше предложението.
— Галад — каза тихо Борнхалд. — Не прави това. Можем да се бием. Светлината ще ни защити.
— Ако се бием, ще убием добри мъже, Чедо Борнхалд — каза Галад, без да се обръща. — Всеки удар на мечовете ни ще е удар за Тъмния. Чедата са единствената крепка основа, останала на този свят. Ние сме нужни. Ако животът ми е това, което е нужно, за да се обединим, така да бъде. Ти щеше да направиш същото, вярвам — погледна Асунава в очите.
— Хванете го — нареди Асунава, макар да личеше, че е недоволен. — Никой да не вади оръжие. Уведомете Чедата, че съм задържал самозванеца лорд Капитан-командир и ще го Разпитам, за да определя величината на престъпленията му — замълча и добави: — И предайте на тези, които го следваха, че няма да бъдат наказани или Разпитани — обърна рязко коня си и подкара към армията си.
Галад връчи меча си на Борнхалд и нареди:
— Върнете се при хората ни. Кажете им какво се случи тук и не им позволявайте да се бият или да се опитват да ме спасяват. Това е заповед.
Борнхалд го погледна в очите, взе меча и отдаде чест.
— Слушам, милорд.
Щом Борнхалд и Биар обърнаха конете и поеха назад, груби ръце сграбчиха Галад и го смъкнаха от седлото на Храбър. Той падна на земята и изпъшка, болката в раненото рамо го прониза като копие през гърдите. Понечи да се вдигне на крака, но няколко Разпитвачи отново го събориха на земята.
Някой стъпи на гърба му, натисна и Галад чу металното стържене на изваден от канията нож. Срязаха връзките на бронята му и дрехата под нея.
— Няма да носиш униформата на Чедо на Светлината, Мраколюбецо — изсъска един Разпитвач в ухото му.
— Не съм Мраколюбец — отвърна Галад. Лицето му бе притиснато в тревата. — Никога няма да изрека тази лъжа. Аз вървя в Светлината.
Това му спечели ритник в ребрата, после още един и още един. Той се сви на кълбо и изпъшка. Ритниците не спираха.
Тъмнината го погълна.
Съществото, което беше някога Падан Фейн, заслиза по склона. Кафявите треви растяха в накъсани кръпки като четината по брадичка на просяк.
Небето бе черно. Буря. Харесваше му, макар да мразеше онзи, който я бе причинил.
Омраза. Омразата беше доказателството, че все още живее, единственото останало му чувство. Единственото чувство. Единственото, което можеше да съществува.
Поглъщаща. Възбуждаща. Красива. Топлеща. Жарка. Омраза. Чудесно. Тъкмо бурята му даваше сила, даваше му целта, която го тласкаше напред. Ал-Тор щеше да умре. От неговата ръка. А може би след това и Тъмния. Чудесно…
Съществото, което беше някога Падан Фейн, опипа с пръсти красивата си кама, опипа ръбовете на шарките в тънката златна нишка, увита около дръжката, и големия рубин, който я увенчаваше. Носеше я извадена от канията, в дясната си ръка, така, че острието стърчеше между палеца и показалеца му. И двата пръста бяха порязвани вече десетки пъти.
Кръв капеше от върха на камата по стръковете трева. Пурпурни петънца, които да го въодушевят. Червено отдолу, черно отгоре. Съвършено. Омразата му ли бе предизвикала тази буря? Трябваше да е така. Да.
Капките кръв падаха покрай тъмните петна, появили се по сухите листа и стръкове, докато навлизаше все по на север в Погибелта.
Беше луд. Това беше добре. Когато приемеш лудостта в себе си — прегърнеш я и пиеш от нея, все едно че е слънчева светлина или вода, или самият въздух, — тя се превръща в част от тебе. Като ръка или око. Можеш да виждаш с лудостта. Можеш да правиш всичко с лудостта. Беше чудесно. Освобождаващо.