Най-сетне бе свободен.
Съществото, което беше някога Мордет, стигна подножието на хълма и не погледна назад към синкавочервената грамада, която бе оставил на билото. Червеите бяха много гадни за убиване както трябва, но някои неща трябваше да се вършат както трябва. Това бе принципът в цялата работа.
Зад него бе започнала да се прокрадва изпълзяла от земята мъгла. Лудостта му ли беше тази мъгла, или беше омразата му? Беше толкова позната. Извиваше се около глезените му и ближеше петите му.
Нещо надникна иззад един близък хълм и бързо се дръпна. Червеите умираха шумно. Червеите правеха всичко шумно. Глутница Червеи можеше да унищожи цял легион. Чуеш ли ги, тръгваш в обратната посока, бързо. Но пък е хитро да пратиш съгледвачи да идат и да преценят посоката на глутницата, че да не се натъкнеш отново на нея.
Тъй че съществото, което беше някога Падан Фейн, не се изненада, когато заобиколи склона на хълма и видя разтреперана от страх група тролоци, предвождани от мърдраал.
Усмихна се. „Приятелите ми.“ Толкова отдавна не ги беше срещал.
Цял миг отне, докато скотските мозъци стигнат до очевидното — но погрешно — заключение: че щом един мъж обикаля наоколо, значи Червеите не може да не са близо. Щяха да са надушили кръвта му и да са дошли. Червеите предпочитаха човешка кръв пред тролокската. Логично. Съществото, което беше някога Мордет, беше вкусвало кръв и можеше да потвърди, че тролокската кръв не е за препоръчване.
Тролоците скочиха напред — вихрушка от пера, клюнове, нокти, зъби и бивни. Съществото, което беше някога Фейн, спря; мъглата облизваше босите му стъпала. Колко чудесно! Най-отзад в групата мърдраалът се поколеба, приковал в него безокия си поглед. Навярно усещаше, че нещо ужасно, ужасно не е наред. И с право, разбира се. Не можеш да бъдеш едно, без да си другото. Безсмислено е.
Съществото, което беше някога Мордет — скоро щеше да му потрябва друго име — се усмихна широко.
Мърдраалът се обърна да побегне.
Мъглата удари.
Движеше се мълниеносно — като пипала на морско чудовище в Аритския океан. Дълги струи изплющяха през гърдите на тролоците. Усукано повлекло шибна над главите им, стрелна се напред и порази Сенчестия във врата.
Тролоците запищяха, западаха, загърчиха се. Козината им закапа на парцали и кожата им завря. Мехури и отоци. Щом се пукнеха, оставяха по кожата на Тварите на Сянката дупки като кратери, като избили мехури по повърхността на метал, който изстива много бързо.
Съществото, което беше някога Падан Фейн, отвори устата си в ликуващ смях, стисна очи към бурното черно небе и вдигна лице нагоре, зинало в наслада от своя пир. След като мигът отмина, въздъхна и стисна още по-здраво камата… врязала се в плътта му.
Червено отдолу, черно отгоре. Червено и черно, червено и черно, толкова много червено и черно. Чудесно.
Продължи навътре в Погибелта.
Разкапалите се тролоци се заизправяха и тръгнаха подире му, от устите им капеха лиги. Очите им бяха станали мътни и невиждащи, но когато го поискаше, чудовищата щяха да реагират с трескава бойна страст, надвишаваща всичко, което бяха познавали приживе.
Мърдраала остави. Създанието нямаше да се вдигне, както разправяше мълвата. Допирът му вече носеше мигновена смърт на твар от неговия вид. Жалко. Имаше нокти, които биха свършили добра работа.
Може би трябваше да си намери ръкавици. Но ако го направеше, нямаше да може да си порязва ръката. Наистина проблем.
Все едно. Напред. Дошло бе времето да убие ал-Тор.
Натъжаваше го, че ловът трябваше да свърши. Но нямаше причина повече да ловува. Не ловуваш нещо, което знаеш точно къде ще намериш. Просто отиваш и го хващаш. Сграбчваш го в прегръдките си.
Като стар приятел. Скъп, любим стар приятел, когото ще пронижеш през окото, ще му разпориш корема и ще гълташ с шепи, и ще пиеш кръвта му. Това е правилният начин да се отнасяш с приятелите.
Това е чест.
Маленарин Раи прелистваше продоволствените доклади. Проклетият капак на прозореца зад бюрото му изтрещя и се отвори отново и влажният зной на Погибелта нахлу в кабинета. Въпреки десетте си години служба като командир на кулата Хийт Раи така и не бе свикнал със зноя в планинските земи. Влажно. Душно. И въздухът пълен с миризми на гнило.
Свирещият вятър пак блъсна дървения капак. Маленарин стана, отиде до прозореца и го затвори, след това го върза стегнато с връв.