Върна се на бюрото и запреглежда списъка на новопристигналите войници. С всяко име вървеше специалност — тук всеки войник трябваше да запълни две и дори повече длъжности. Умение в превързване на рани. Бързи крака за носене на съобщения на бегом. Остро око с лъка. Дарба да накараш вчерашната каша да стане такава, че пръстите да си оближеш. Маленарин винаги се молеше точно за такива хора. Готвач, който може да накара войниците да изгарят от желание да дойдат в трапезарията, си струваше теглото в злато.
Остави настрана доклада и го затисна с напълнен с олово тролокски рог, предназначен точно за тази цел. Следващият лист в купчината бе писмо от някой си Барига, търговец, който караше кервана си към кулата за търговия. Маленарин се усмихна. Преди всичко беше войник, но носеше през гърдите си и три сребърни верижки, които го отличаваха като майстор търговец. Макар кулата му да получаваше повечето си продукти от кралицата, на никой кандорски командир не се отказваше възможността да се спазарява с търговци.
С малко късмет щеше да напие този чуждоземен търговец по време на пазарлъка. Бе принудил не един търговец да отбие цяла година военна служба като наказание за сключени сделки, които не може да спази. Година тренировки с войските на кралицата се отразяваше доста добре на затлъстелите чуждоземни търговци.
Остави и този лист под тролокския рог и се поколеба, като видя последния. Беше напомняне от стюарда му. Киймлин, най-големият му син, наближаваше четиринайсетия си рожден ден. Сякаш Маленарин можеше да забрави това! Нямаше нужда да му напомнят.
Усмихна се и постави рога върху бележката, за да не би капакът отново да се отвори. Лично беше убил тролока и бе отрязал рога му със собствените си ръце. Отиде до стената и отвори очукания дъбов скрин. Между другите вещи вътре имаше увит в плат меч в кафява ножница, добре смазана, макар и захабена от времето. Бащиният му меч.
След три дни щеше да го връчи на Киймлин. Всяко момче ставаше мъж на четиринайсетия си рожден ден, деня, в който му връчваха първия му меч и в който ставаше отговорно за себе си. Киймлин се беше трудил упорито да изучи меча при най-суровите учители, които Маленарин можеше да осигури. Скоро синът му щеше да стане мъж. Как летяха годините…
Вдиша гордо, затвори скрина и излезе от кабинета за ежедневния си обход. Кулата приютяваше двеста и петдесет войници — защитен бастион, който бдеше над Погибелта.
Да имаш длъжност означаваше да имаш гордост — също както да носиш бреме означаваше да печелиш сила. Бдението над Погибелта бе неговият дълг и силата му и беше особено важно в тези дни, при странната буря на север и след като кралицата с голяма част от армията на Кандор бе тръгнала да търси Преродения Дракон. Той затвори вратата на кабинета и пусна скритото резе. Беше една от няколкото такива врати в коридора. Враг, нахлул в кулата, нямаше да знае коя открива достъп към стълбището нагоре. По този начин един малък кабинет можеше да служи като част от защитата на кулата.
Тръгна към стълбището. Горните нива не бяха достъпни от наземния етаж — всичките четирийсет стъпки надолу бяха капан. Враг, който нахлуеше в наземния етаж и се изкачеше по трите етажа на гарнизонните спални, нямаше да намери път към четвъртия етаж. Единственият достъп до четвъртото ниво бе по тясна, подготвена за срутване рампа извън кулата, която водеше от второто към четвъртото ниво. Тичането нагоре по нея оставяше нападателите напълно изложени за стрелите отгоре. След това, щом някои от тях се окажеха горе, а други — не, кандорците щяха да срутят рампата, да разделят вражеската сила и да избият стигналите горе нападатели.
Маленарин се заизкачва енергично. Поставените на равни интервали амбразури отстрани на стъпалата гледаха към стълбището надолу и позволяваха на бойците да обстрелват нашествениците. Когато стигна до средата, чу идващи отгоре припрени стъпки. След секунда се появи сержант Джарген.
Джарген се беше включил в Стражата на Погибелта на четиринайсетия си рожден ден. Сега черната му коса бе прошарена със сиво, а през рамото на кафявата му униформа висеше шнур с възел за всеки убит от него тролок. Много възли — почти шейсет.
Джарген отдаде чест с ръка на гърдите, а след това дланта му падна на дръжката на меча — знак на уважение към командира му. В южните страни хващането на оръжие така щеше да се приеме за оскърбление, но пък южняците бяха раздразнителни и избухливи хора. Не можеха ли да разберат, че е чест да хванеш меча си и с това да намекнеш, че смяташ командира си за достойна заплаха?