— Милорд — каза с пресипнал глас Джарген. — Блясък от кулата Рена.
— Какво? — попита Маленарин и забърза с него нагоре по стълбището.
— Съвсем ясен, сър — каза Джарген. — Лично го видях. Само едно проблясване, но го имаше.
— Пратиха ли поправка?
— Може да са пратили вече. Изтичах първо да ви съобщя.
Ако имаше други новини, Джарген щеше да ги докладва, тъй че Маленарин не каза нищо повече. Излязоха на върха на кулата, където имаше огромен механизъм от огледала и лампи. С този апарат кулата можеше да праща съобщения на изток или на запад — където други кули продължаваха по границата на Погибелта, — или на юг, по линията кули, стигаща до двореца Айездайшар в Чачин.
Нагънатите планински земи на Кандор се простираха във всички посоки. Някои от южните хълмове все още бяха леко посребрени от утринната мъгла. Земята на юг, подтикната от неестествената за сезона топлина, скоро щеше да се покрие със зеленина и пастирите щяха да изкарат стадата си на високите пасища.
На север се простираше Погибелта. Маленарин беше чел за времена, когато Погибелта едва се виждала от тази кула. Сега стигаше почти до основите на каменния градеж.
Кулата Рена беше на северозапад. Нейният командир — лорд Ниач от Дома Окатомо — бе негов далечен братовчед и добър приятел. Нямаше да прати блясък без основание и щеше да прати отменящ сигнал, ако е станало случайно.
— Някое друго съобщение? — попита Маленарин.
Войниците на поста поклатиха глави. Джарген пристъпваше нервно от крак на крак. Маленарин скръсти ръце и зачака за поправка.
Нищо. Кулата Рена в днешно време се издигаше сред Погибелта, тъй като бе много по на север от кулата Хийт. Положението ѝ обикновено не представляваше проблем. Дори най-страховитите същества, обитаващи Погибелта, знаеха, че не бива да нападат кандорска кула.
Никаква поправка не дойде. Никакъв знак.
— Пратете им съобщение — нареди Маленарин. — Попитайте ги дали не е било грешка. След това попитайте кулата Фармей дали са забелязали нещо странно.
Джарген го изгледа така, сякаш казваше: „Не мислиш ли, че вече съм го направил?“
Това означаваше, че съобщения са пратени, но че са останали без никакъв отговор.
Задуха вятър — влажен и горещ — и апаратът от стомана и огледала заскърца. Маленарин се взря в далечината, където вреше и кипеше черната буря. Като че ли се приближаваше.
Крайно обезпокоително.
— Пратете сигнал назад — каза Маленарин. — Към вътрешните кули. Съобщете им какво сме видели. Да са готови за неприятност.
Мъжете се захванаха на работа.
— Сержант, кой е следващият вестоносец по списъка?
Охраната на кулата включваше група момчета, до едно чудесни ездачи. Леки и пъргави, те можеха да тръгнат на бързи коне, ако някой командир решеше да не използва огледалата. Защото светлината беше бърза, но можеше да се види и от врага. Освен това, ако линията на кулите се прекъснеше — или ако някой апарат се повредеше, — трябваше да има друг начин да изпратят вестта до столицата.
— Следващият е… — Джарген провери на списъка, закован от вътрешната страна на вратата към покрива. — Пада се Киймлин, милорд.
Киймлин. Неговият Киймлин.
Маленарин погледна на северозапад, към безмълвната кула, блеснала така злокобно, и нареди:
— Уведомете ме и при най-малкия намек за отговор от другите кули. Джарген, ела с мен.
Двамата забързаха надолу по стълбището.
— Трябва да пратим вестоносец на юг — каза Маленарин и се поколеба. — Не, трябва да пратим поне двама. Просто в случай, че кулите паднат.
Влязоха в кабинета му. Маленарин сграбчи най-доброто си перо от рафта на стената. Проклетият капак отново се бе отворил и тропаше. Той взе един лист от бюрото и написа:
Рена и Фармей не отговарят на светлинни сигнали. Вероятно са превзети или сериозно затруднени. Хийт ще се държи.
Подаде листа на Джарген. Той го прочете и изсумтя:
— Две копия значи?
— Три. Качи стрелците на покрива. Кажи им, че може би идва опасност отгоре.
Ако просто не се плашеше от сенки… Но ако кулите от двете страни на Хийт бяха паднали толкова бързо, можеше да паднат и тези на юг. А ако той водеше нападението, щеше да направи всичко възможно да заобиколи крадешком и първо да превземе една от южните кули. Това щеше да е най-добрият начин да спре съобщенията до столицата.
Джарген отдаде чест с ръка на гърдите и излезе. Съобщението щеше да се прати незабавно: с трима ездачи и с лъч светлина. Маленарин си позволи да изпита леко облекчение от това, че синът му ще е един от препускащите по-далече от опасността. Нищо недостойно нямаше в това. Съобщенията трябваше да се доставят, а Киймлин бе следващият в списъка.