Погледна през прозореца. Гледаше на север, към Погибелта. С всеки командирски кабинет беше така. Погледна врящата буря и сребристите ѝ облаци. На моменти приличаха на правилни геометрични фигури. Беше слушал добре приказките на минаващите търговци. Идеха тревожни времена. Кралицата нямаше да е тръгнала на юг да търси лъжлив Дракон, колкото и умен или влиятелен да е. Тя вярваше.
Идеше времето на Тармон Гай-дон. И докато се взираше в бурята, Маленарин си помисли, че може да види ръба на самото време. Ръб, който не беше чак толкова далече. Всъщност като че ли облаците ставаха все по-тъмни. И под тях имаше мрак, по земята на север.
И този мрак настъпваше. Идеше.
Маленарин изхвърча от кабинета и изтича на покрива, където вятърът пердашеше мъжете, бутащи и движещи огледалата.
— Пратихте ли съобщението на юг?
— Да, сър — отвърна лейтенант Ландалин.
Маленарин погледна надолу и видя трима ездачи да излизат на галоп от кулата. Вестоносците. Тръгваха. Щяха да спрат в кулата Барклан, ако не беше нападната. Капитанът там щеше да ги отпрати на юг, просто за всеки случай. Ако Барклан беше паднала, момчетата щяха да продължат чак до столицата, ако се наложеше.
Маленарин отново се обърна към бурята. Настъпващият мрак бе изпънал нервите му. Идеше.
— Пригответе се за обсада — заповяда той на Ландалин. — Всички горе. Опразнете мазетата. Постави стрелци на всички амбразури и запалете огньовете под казаните с масло.
Ландалин зарева заповеди и мъжете се разтичаха. Маленарин чу стъпки зад себе си. Джарген ли се връщаше?
Не беше Джарген. Беше момче с рошава черна коса и плувнало в пот лице, сигурно заради тичането нагоре по седемте нива на кулата.
Киймлин. Жегна го страх, заменен моментално от гняв.
— Войник! Трябваше да си препуснал със съобщение!
— Ами, сър… Тиан, на четири места по-надолу в списъка… Той е с пет, може би дори десет фунта по-лек. Разликата е голяма, сър. Той язди много по-бързо и помислих, че след като съобщението е важно… Помолих да го пратят на мое място.
Маленарин се намръщи. Вятърът виеше. Изтътна гръм — тихо, но настойчиво.
Киймлин го погледна в очите.
— Майката на Тиам, лейди Ябет, е загубила четирима синове от Погибелта — каза тихо, за да го чуе само Маленарин. — Тиан е единственият, който ѝ е останал. Ако един от нас има шанс да се измъкне, сър, прецених, че трябва да е той.
Маленарин гледаше сина си. Момчето разбираше какво предстои. Светлината да му е на помощ, наистина разбираше. И беше пратил друг да се спаси на негово място.
— Крали — изрева Маленарин на един от минаващите войници.
— Да, милорд?
— Тичай долу до кабинета ми. Има един меч, в дъбовия скрин. Донеси ми го.
Мъжът отдаде чест и хукна да изпълни заповедта.
— Татко? — каза Киймлин. — Рожденият ми ден е чак след три дни!
Маленарин зачака с ръце зад гърба. Най-важната му задача в момента бе да го видят на мястото му като командир и да вдъхне увереност на бойците си.
Крали се върна с меча. Изтърканата ножница носеше знака с дъб, обгърнат от пламъци. Гербът на Раи.
— Татко… — повтори Киймлин. — Аз…
— Това оръжие се дава на момче, когато става мъж — каза Маленарин. — Изглежда, е закъсняло, сине. Защото виждам пред себе си мъж — вдигна меча в дясната си ръка. По върха на кулата към него се заобръщаха войници: стрелците с изпънати лъкове, бойците, които работеха с огледалата, дежурните наблюдатели. До един бяха Пограничници и всички бяха получили своя меч на четиринайсетия си рожден ден. Знаеха какво предстои. Посвещаване.
Киймлин се смъкна на коляно.
— Защо вадиш меча си? — попита високо Маленарин, за да го чуе всеки мъж на върха на кулата.
— В защита на моята чест, на семейството ми и на отечеството — отвърна Киймлин.
— Докога се сражаваш?
— Докато сетният ми дъх се слее със северните ветрове.
— Кога спираш да бдиш?
— Никога — прошепна Киймлин.
— Кажи го по-високо!
— Никога!
— Когато извадиш този меч, ти ставаш воин, винаги с него до теб и винаги готов да се сразиш със Сянката. Ще извадиш ли този меч и ще се присъединиш ли към нас като мъж?
Киймлин вдигна очи, а след това хвана здраво дръжката и извади меча.
— Изправи се като мъж, сине! — викна Маленарин.
Киймлин стана, вдигнал меча високо. Бляскавото острие отрази мътната слънчева светлина. Мъжете на върха на кулата завикаха въодушевено.
Не е срамно да видиш сълзи в очите на баща в такъв момент. Маленарин примига да ги махне, а след това коленичи и закопча оръжейния колан на кръста на сина си. Виковете и ревовете на бойците продължиха и той знаеше, че не е само заради сина му. Ревяха в предизвикателство към Сянката. За миг гласовете им прокънтяха по-силно дори от небесния гръм.