Докато стигне до огромния връх, познат с името Драконова планина, вятърът беше изгубил много от силата си. Мина покрай подножието на планината, после през ябълкова градина, огряна от слънчевата светлина на ранен следобед. Зелените доскоро листа бяха повехнали до жълто.
Вятърът мина покрай ниска дървена ограда, стегната на свръзките с ивици потъмнял лен. Двама души стояха там: младеж и навъсен застаряващ мъж. Мъжът бе с протрити кафяви панталони и широка бяла риза с дървени копчета. Лицето му бе така набраздено от бръчки, че наподобяваше кората на дърветата.
Алмен Бънт не разбираше много от овощни градини. Е, посадил бе няколко дървета във фермата си в Андор. Кой ли си няма някоя и друга овошка, та да има какво да сложи на трапезата? Беше засадил и два ореха в деня, в който се ожени за Адрин. Хубаво бе да вижда дърветата ѝ през прозореца, след като тя се спомина.
Виж, поддържането на овощна градина беше съвсем друга работа. В градината имаше близо триста дървета. Беше на сестра му. Гостуваше ѝ, докато синовете му се грижеха за фермата му близо до Карисфорд.
В джоба на ризата си Алмен носеше писмо от синовете си. Отчаяно писмо с молба за помощ, но не можеше да иде при тях. Нужен беше тук. Освен това беше подходящ момент да е извън Андор. Беше човек на кралицата. Напоследък времената бяха такива, че да си човек на кралицата означаваше да си докараш толкова беля на главата, колкото ако имаш прекалено много крави в пасището си.
— Какво да правим, Алмен? — попита Адим. — Тия дървета… Ами, не трябваше да става така.
Момчето бе на тринайсет и имаше златистата коса на бащиния си род.
Алмен потърка брадичката си, почеса се по четината отстрани, която бръсначът бе пропуснал. Хан, по-големият брат на Адим, се приближи към тях. Момъкът бе измайсторил на Алмен комплект дървени зъби като подарък за пристигането му тая пролет. Чудесни бяха, крепяха се един за друг с телчета и имаха дупки за малкото останали му зъби. Но ако дъвчеше много силно, се разкривяваха.
Дървета бяха изпънати в прави редици, на равно разстояние едно от друго. Грегер, зетят на Алмен, беше винаги изряден. Но беше умрял, та затова Алмен бе дошъл. Спретнатите редици продължаваха на разтези и разтези, грижливо подкастрени, окопани и наторени. И поливани, разбира се.
А тази нощ плодът беше окапал. Малки ябълчици, големи колкото мъжки нокът. Хиляди. Бяха се спаружили и окапали. Цялата реколта бе отишла.
— Не знам какво да кажа, момчета — призна Алмен.
— Думите ли ти липсват? — рече Хан. Беше тъмнокос като майка си и висок за петнайсетте си години. — Вуйчо, ти обикновено си приказлив като веселчун, карал на бренди половината нощ! — Хан обичаше да поддържа здрав фронт заради брат си, след като вече бе мъжът в семейството. Но пък понякога е добре човек да е притеснен.
А Алмен беше притеснен. Много притеснен.
— Имаме останало зърно едва за една неделя — каза Адим. — А и каквото имаме, взели сме го срещу обещания от реколтата. Никой нищо няма да ни даде сега. Никой няма нищо.
Овощната градина бе един от най-големите производители в района. Половината мъже в селото работеха на нея в един или друг етап. Зависеха от нея. Трябваше им. А сега, когато храната се разваляше и запасите бяха свършили през неестествената зима…
А и онова нещастие, което беше убило Грегер. Завил на ъгъла при моста Негин и изчезнал. Когато отидоха да огледат, намериха само едно криво голо дърво със сиво-бял дънер, който миришеше на сяра.
Драконовият зъб бе издраскан на няколко врати оная нощ. Хората ставаха все по-боязливи и изнервени. Някога Алмен щеше да ги нарече всичките глупци — да се плашат от сенки и да виждат проклети тролоци под всяка каменна плоча на улицата.
Сега… е, сега не беше толкова сигурен. Погледна на изток, към Тар Валон. Можеше ли вещиците да са виновни за пропадналата реколта? Мразеше да е толкова близо до гнездото им, но Ализа имаше нужда от помощ.
Бяха отсекли онова дърво и го изгориха. На площада още миришеше на сяра.
— Вуйчо? — попита неуверено Хан. — Какво… какво да правим?
— Аз, ъ… — Какво всъщност правеха? — Да ме изгори дано, всички трябва да идем в Кемлин. Сигурен съм, че новата кралица вече е разчистила всичко там. В една държава трябва да има закони, нали така? Де се е чуло и видяло такова нещо — да ти обявят цена за главата, че си говорил в полза на кралицата? — усети се, че говори несвързано. Момчетата го гледаха.
— Не — продължи Алмен. — Да ме изгори, момчета, но това е погрешно. Не можем да заминем. Трябва да продължим да работим. Това не е по-лошо, отколкото когато загубих целия си посев просо от една късна слана преди двайсет години. Ще го преживеем това, Светлината ми е свидетел.