Самите дървета изглеждаха добре. Никакви гъсеници, листата бяха попрежълтели, но все още добри. Вярно, пролетните пъпки бяха закъснели и ябълките се бяха наливали бавно. Но се бяха наливали.
— Хан — каза Алмен. — Брадвата на баща ти е нащърбена. Защо не вземеш да я наточиш? Адим, иди доведи Усо и Муур, да дойдат с талигите си. Ще ги огледаме тия нападали ябълки и ще проберем по-добрите. Може пък прасетата да ги ядат — поне все още имаха две прасета. Но не се бяха опрасили тази пролет.
Младежите се поколебаха.
— Хайде, на работа — рече Алмен. — Няма полза да се мотаем, защото ни е сполетяла несгода.
Двамата се разбързаха послушно. Бездейни ли са ръцете, и умът е бездеен. Малко работа щеше да ги разсее, да не мислят какво ще е по-натам.
Виж, самият той нямаше как да избегне това. Подпря се на оградата и усети грубите жили на нерендосаните дъски под ръцете си. Вятърът отново задърпа ризата му. Адрин винаги го беше карала да се загащва, но след като си бе отишла вече, той… ами, никога не му беше харесвало да я носи така.
Все едно, затъкна ризата в панталоните си.
Въздухът миришеше някак си не както трябва. Спарен, като въздуха в някой град. Мухи започваха да бръмчат из спаружените окапали ябълки.
Алмен беше живял дълго. Никога не беше броил годините си. Адрин го правеше вместо него. Не беше важно. Знаеше, че е видял много лета, и толкова.
Беше виждал насекоми да нападат реколтата. Беше виждал посеви да се съсипват от наводнения, от суша, от немара. Но през всичките си години никога не бе виждал нещо подобно. Това беше нещо зло. Селото вече гладуваше. Не говореха за това, не и докато наоколо имаше деца или младежи. Възрастните кротко даваха каквото имат на младите и на жените, които ги хранеха. Но виметата на кравите пресъхваха, запасите се разваляха, реколтата умираше.
Писмото в джоба му казваше, че собствената му ферма била нападната от минаващи наемници. Не бяха убили никого, но бяха взели и последната троха. Синовете му оцеляваха, като вадеха младите картофи от нивата. Намирали по деветнайсет от всеки двайсет да гният в земята, необяснимо пълни с червеи, въпреки зелените стръкове отгоре.
Десетки села наоколо страдаха по същия начин. Никаква храна не можеше да се намери. Самият Тар Валон се затрудняваше с изхранването на жителите си.
Вторачен в спретнатите, безукорни редове безполезни ябълки, Алмен усети смазващата тежест на всичко това. На това да се опитва да си вдъхне кураж. На това да вижда как всичко, за което се е трудила сестра му, пропада и гние. Тези ябълки… те трябваше да спасят селото и синовете ѝ.
Стомахът му изръмжа. Правеше го много често напоследък.
„Това е значи, нали? — помисли си, забил очи в прежълтялата трева в краката си. — Битката току-що свърши.“
Въздъхна. Имало беше време, когато се смееше с лекота, говореше весело, стъпваше бодро. Сега се чувстваше изтъркан като старческа тояжка. Може би беше време да се предаде.
Усети нещо по врата си. Топлина.
Поколеба се, после извърна уморени очи към небето. Слънчева светлина окъпа лицето му. Алмен зяпна. От толкова дълго време сякаш не беше виждал чиста слънчева светлина. Грееше през голяма пролука, пробила между облаците, утешителна като топлината на пещта, когато Адрин печеше хляб.
Изправи се и вдигна ръка да заслони очите си. Вдиша дълбоко и дълго и подуши… ябълкови цветчета? Обърна се сепнат.
Ябълките цъфтяха.
Беше съвсем нелепо. Потърка очи, но това не разсея гледката. Цъфтяха, всички, бяло-розови цветчета бяха пробили между листата. Мухите забръмчаха във въздуха и вятърът ги отнесе. Тъмните бучки на окапалите ябълки се разтопиха като восък пред пламък. След секунди нямаше нищо от тях, дори сок. Земята ги беше попила.
Какво ставаше? Ябълките не цъфтят по два пъти. Полудяваше ли?
Чу по пътеката покрай оградата тихи стъпки. Обърна се рязко и видя висок млад мъж, слизаше от хълмовете. Имаше тъмнорижа коса и облеклото му бе опърпано: кафяво наметало с широки ръкави и проста бяла ленена риза отдолу. Панталоните бяха по-фини, черни и с изящно везмо от злато.
— Ей, странниче — подвикна Алмен и вдигна ръка; не знаеше какво друго да каже. Не беше сигурен и дали е видял каквото бе видял. — Ти… Ти да не си се изгубил сред хълмовете?
Мъжът спря и се обърна. Сякаш бе изненадан, че го вижда. Алмен забеляза, че лявата му ръка завършва с чуканче.
Непознатият се огледа, после вдиша дълбоко.