— Не. Не съм се изгубил. Май след толкова време най-после видях пътя пред себе си.
Алмен се почеса по бузата. Да го изгори дано, и от тази страна бе пропуснал да се обръсне.
— Не си се изгубил ли? Синко, тая пътека води само нагоре към Драконова планина. Всичко наоколо е прочистено, ако си се надявал да намериш някакъв дивеч. Няма нищо, което да е от полза.
— Не бих казал — отвърна странникът и погледна назад през рамо. — Винаги има полезни неща, ако гледаш внимателно. Не можеш обаче да се взираш в тях много дълго. Да научиш, но да не се съкрушиш, това е балансът.
Алмен скръсти ръце. Думите на този мъж… сякаш водеха два различни разговора. Младокът май не беше наред с главата. Имаше нещо у него обаче. Нещо в стойката му, в начина, по който гледаше, с някаква спокойна напрегнатост. Изпита нужда да се поизправи и да изтупа праха от ризата си, та да изглежда по-прилично.
— Познавам ли те? — попита Алмен. Имаше нещо у този млад мъж, нещо познато.
— Да — отвърна непознатият. После кимна към овощната градина. — Повикай си хората и оберете ябълките. Ще са нужни в бъдещите дни.
— Ябълките ли? — рече Алмен, докато се обръщаше към градината. — Но… — замръзна. Дърветата бяха отрупани със зрели червени ябълки. Цветовете, които бе видял преди малко, бяха окапали и осеяли земята като сняг.
А ябълките сякаш блестяха. Не десетки по всяко дърво, а стотици. Повече, отколкото едно дърво трябваше да може да роди, и всяка — съвършено узряла.
— Наистина полудявам — промълви Алмен, щом се обърна отново към странника.
— Не си ти лудият, приятелю — рече мъжът, — а целият свят. Оберете ябълките бързо. Присъствието ми ще ги съхрани за известно време, мисля, и каквото съберете би трябвало да е неподвластно на допира му.
Този глас… Очите, като сиви драгоценни камъни…
— Наистина те познавам — рече Алмен, спомнил си двете странни момчета, които бе качил в талигата си преди години. — Светлина! Ти си той, нали? Онзи, за когото разправят?
Мъжът го погледна отново. Взрян в очите му, Алмен изпита странно усещане за покой.
— Възможно е — каза мъжът. — Хората често говорят за мен.
Усмихна се, след това се обърна и продължи по пътя си.
— Почакай — рече Алмен и вдигна ръка към мъжа, който можеше да е само Прероденият Дракон. — Къде отиваш?
Мъжът го погледна през рамо с лека гримаса.
— Да направя нещо, което отлагах. Едва ли ще остане доволна от това, което ѝ кажа.
Алмен отпусна ръка и се загледа след странника. Отдалечаваше се по пътеката покрай оградата, покрай натежалите от кървавочервени ябълки дървета. Стори му се — за миг, — че видя нещо около него. Мараня във въздуха, която го загръщаше.
Гледа след него, докато не се скри от погледа му, а след това затича към къщата на Ализа. Старата болка в бедрото си бе отишла и имаше чувството, че може да тича цели левги. На средата на пътя срещна Адим и двамата ратаи, идваха към градината. Изгледаха го загрижено, щом спря пред тях.
Останал без дъх, Алмен се обърна и посочи назад. Ябълките бяха червени точици, осеяли зеленото като лунички.
— Какво е станало? — попита Усо и се потърка по дългия нос. Муур примижа, а после затича към овощната градина.
— Събирайте всички — рече Алмен. — Всички от селото, от близките села, всички, които минават по пътя за Шиман. Всички. Доведете ги да берат.
— Какво да берат? — попита намръщено Адим.
— Ябълки — рече Алмен. — Какво друго расте в тая проклета градина! Трябва да ги оберем до една до довечера. Чу ли ме? Хайде! Кажете на всички! Беритба е все пак!
Затичаха нагоре да видят, разбира се. Трудно беше да ги вини за това. А той продължи надолу и чак сега забеляза, че тревата около него изглежда по-зелена, по-сочна.
Погледна на изток. И усети дръпване вътре в себе си. Нещо го теглеше натам, накъдето бе отишъл странникът.
„Ябълките първо“ — помисли си Алмен. После… е, после щеше да види.
Глава 2
Въпроси на водачество
Отгоре изтътна гръм, глух и застрашителен като ръмженето на далечен звяр. Перин извърна очи към небето. Преди няколко дни повсеместната облачна покривка бе почерняла, потъмня като пришествие на страховита буря. Но дъждът бе дошъл само на пориви.
Нов тътен разтърси въздуха. Мълния не последва. Перин потупа Горун по врата. Конят миришеше плашливо — настръхнал и запотен. Не беше само конят. Тази миризма бе надвиснала над огромната му колона от бойци и бежанци, докато се тътреха по разкаляната земя. Множеството вдигаше свой тътен с безбройните стъпки, тропота на конски копита и въртящите се колела на фургони, с виковете на мъже и жени.