— Някой трябваше да го направи, милорд — мъжът се поколеба. — Повечето се бояха, че не сте… ами, че нещата са се объркали, милорд. Видите ли, мислехме, че ще сте по-бърз от нас. Но както изглежда, сте решили да вземете с вас целия град!
Не беше далече от истината, за жалост.
— Намерих го преди около час край пътя — каза Гаул, щом Фенел тръгна. — До един хълм, от който може да стане чудесен лагер. Има вода и от върха се вижда надалече.
Перин кимна. Трябваше да реши какво да правят — да изчакат, докато Грейди и Неалд могат да отворят големи портали, да тръгнат след господин Джил и другите пеш или да отпрати повечето хора на север и само малка група към Люгард. Независимо от решението щеше да е добре да спрат на лагер и да обмислят нещата.
— Предай на другите — каза Перин. — Ще продължим по пътя до мястото, където си го намерил, и след това ще обсъдим какво да правим. И кажи на няколко Деви да огледат пътя назад, да не ни изненада някой.
Гаул кимна и тръгна да предаде заповедта, а Перин се замисли. Беше почти готов да отпрати Арганда и Алиандре на североизток още сега, към Джеанна. Но Девите бяха засекли някакви съгледвачи на Шайдо, които наблюдаваха армията му. Сигурно искаха да се уверят, че Перин не представлява заплаха, но все пак го притесняваха. Времената бяха опасни.
Най-добре беше да задържи Алиандре и хората ѝ засега, както заради нейната безопасност, така и заради своята, поне докато Грейди и Неалд се възстановят. Змийските ухапвания от мехура на злото бяха поразили и двамата, както и Масури — единствената ухапана Айез Седай, — по-лошо, отколкото другите.
Все пак Грейди вече се оправяше. Скоро щеше да може да отвори достатъчно голям портал, та армията да премине през него. След това Перин можеше да върне Алиандре и мъжете на Две реки у дома. Самият той пък можеше да Отпътува при Ранд, като се престори, че се е помирил с него — повечето хора все още мислеха, че е Ранд са се разделили сърдити, — и най-сетне да се отърве от Берелайн и нейната Крилата гвардия. Всичко можеше да си стане така, както трябваше да е.
Светлината да дадеше дано да стане толкова лесно. Той тръсна глава, за да разсее завихрените цветове и образи, които винаги се появяваха, щом помислеше за Ранд.
Берелайн и отрядът ѝ се заточиха по пътя покрай него. Изглеждаха много доволни, че са излезли на твърда земя. Красивата тъмнокоса Берелайн носеше тънка зелена рокля и колан от огнекапки. Деколтето ѝ беше смущаващо дълбоко. Беше започнал да разчита на нея през отсъствието на Файле, щом престана да се държи с него като с див глиган, който трябва да хване и да одере. Жив.
Файле вече се беше върнала и примирието му с Берелайн като че ли бе приключило. Както обикновено, Анура яздеше до нея, макар да не бъбреше с Берелайн като някога. Перин така и не бе разбрал защо се беше срещала с Пророка. Навярно така и нямаше да разбере, предвид случилото се с Масема. На един ден път от Малден съгледвачите му се бяха натъкнали на няколко трупа, убити със стрели, обувките, коланите им и всякакви ценности бяха задигнати. Макар гарваните да бяха изкълвали очите им, той беше подушил миризмата на Масема през гнилото.
Пророкът беше мъртъв, убит от разбойници. Какво пък, може би това бе подходящ край за него, макар Перин все още да имаше чувството, че се е провалил. Ранд бе поискал да му доведат Масема. Цветовете отново се завихриха.
Тъй или иначе, време беше да се върне при Ранд. Цветовете затанцуваха и показаха Ранд, застанал пред някаква сграда с изгорена фасада и загледан на запад. Перин бързо разкара образа.
Беше изпълнил задължението си. С Пророка бе приключено, съюзът на Алиандре бе осигурен. Само дето имаше чувството, че нещо все още ужасно не е наред. Опипа ковашката главоблъсканица в джоба си. „За да разбереш нещо… трябва да схванеш частите му…“
Подуши Файле, преди да е стигнала до него, чу и стъпките на коня ѝ по меката земя.
— Значи Джил е тръгнал към Люгард? — попита тя, щом спря до него.
Перин само кимна.
— Може би ще е по-умно и ние да тръгнем натам. Ония, дето се присъединиха към нас, пак ли са наемници?
— Да.
— Сигурно сме събрали пет хиляди души през последните няколко недели — отрони тя замислено. — Може би и повече. Странно, в тази запустяла земя.
Беше красива, с катраненочерната си коса и волевите черти, с хубавия си салдейски нос и леко дръпнатите си очи. Беше облечена за езда, в тъмно виненочервено. Обичаше я с цялото си сърце и славеше Светлината, че бе успял да я спаси. Защо сега се чувстваше толкова неловко от близостта ѝ?