— Притеснен си, съпруже — отбеляза тя. Разбираше го толкова добре, че сякаш и самата тя можеше да различава миризми. Но това май беше нещо присъщо за жените. Берелайн също го умееше.
— Събрали сме твърде много хора — изпъшка той. — Трябва да започна да ги връщам.
— Ще намерят начин да се върнат.
— Ами ако им заповядам?
— Не можеш да заповядаш на самата Шарка, съпруже — тя се обърна и загледа човешката колона по пътя.
— Какво… — млъкна, схванал смисъла на думите ѝ. — Мислиш, че е заради мен? Защото съм тавирен?
— На всяко спиране по пътя ни печелиш още последователи — каза Файле. — Въпреки загубите ни срещу айилците излязохме от Малден с по-голяма сила, отколкото в началото. Не ти ли се струва странно, че толкова много от бившите гай-шайн отиват при Трам да ги обучава с оръжия?
— Яли са бой толкова дълго — каза Перин. — Искат това да не се повтори.
— И затова бъчвари научават как да боравят с меча и откриват, че имат дарба за него? Зидари, които никога не са си помисляли да се бият срещу Шайдо, сега тренират с бойния кривак? Наемници и войници се стичат към нас?
— Съвпадение.
— Съвпадение ли? — каза тя с насмешка. — С тавирен начело на армията?
Беше права. Перин помириса задоволството ѝ, че е спечелила спора. Лично той не го смяташе за спор, но тя го виждаше така. Ако не друго, беше ядосана, че не е повишил глас.
— Всичко това ще свърши до няколко дни, Файле. Щом отново разполагаме с порталите, ще разпратя хората по местата им. Не събирам армия. Помагам на няколко бежанци да се върнат по домовете си — последното, което му трябваше, бе още хора да го наричат „милорд“, да му се кланят и да раболепничат.
— Ще видим — отвърна тя.
— Файле — Перин въздъхна и заговори тихо. — Човек трябва да вижда едно нещо такова, каквото е. Няма смисъл да наричаш един нит панта или клинец конска подкова. Казвал съм ти. Не съм добър водач. Доказах го.
— Ти го виждаш така.
Той стисна ковашката главоблъсканица в джоба си. Бяха обсъждали това през неделите след Малден, но тя отказваше да го разбере.
— В лагера беше страшна бъркотия, докато те нямаше, Файле! Казах ти как Арганда и Девите едва не се избиха. И Ейрам… Масема го поквари под носа ми. Айез Седай играеха игри, за които не мога и да се досетя, а мъжете от Две реки… виждаш как ме гледат, със срам в очите.
Миризмата на Файле се подлюти от гняв, щом го каза това, и тя се обърна рязко към Берелайн.
— Не е по нейна вина — каза Перин. — Ако се бях сетил за това, щях да прекратя слуховете веднага. Но не се сетих. И сега трябва да спя на каквото съм си постлал. Светлина! Какво е един мъж, ако собствените му съседи мислят лошо за него? Не съм лорд, Файле, и толкова. Доказах го твърдо.
— Странно — заговори тя. — Но говорих с другите и те разправят различна история. Казват, че си принудил Арганда да се сдържа и че си потушил размириците в лагера. После имаме съюза със сеанчанците. Колкото повече научавам за това, толкова по-силно съм впечатлена. Действал си решително във време на голяма несигурност, съсредоточил си усилията на всички и си постигнал невъзможното при завземането на Малден. Това са действия на истински водач.
— Файле… — едва се сдържа да не изръмжи. Защо не искаше да го чуе? Докато беше в плен, нищо не бе имало значение за него, освен да си я върне. Нищо. Все едно беше на кого му трябва помощта му и кой какво иска от него. Дори Тармон Гай-дон да беше започнала, щеше да я пренебрегне, за да намери Файле.
Сега разбираше колко опасни са били действията му. Бедата бе, че пак щеше да направи същото. Не съжаляваше за стореното, изобщо. А един водач не можеше да е такъв.
Преди всичко изобщо не трябваше да им позволи да вдигнат онова знаме с вълчата глава. След като вече бе изпълнил задачите си, след като Файле вече беше тук, беше време да остави всичките тези глупости зад гърба си. Той беше ковач. Все едно в какви дрехи го обличаше Файле или какви титли му даваха хората. Не можеш да направиш от ренде подкова, нали?
Погледна Джори Конгар, който яздеше пред колоната, с онова проклето червено знаме с вълчата глава, дето плющеше гордо на прът, по-дълъг и от пика. Отвори уста да му викне да го свали, но Файле внезапно заговори:
— Да, наистина. Мислех си за това през последните няколко недели и — колкото и странно да изглежда — вярвам, че пленът ми може би беше точно това, което ни трябваше. И на двамата.
Какво? Перин се обърна към нея и надуши, че е сериозна. Ама тя наистина вярваше на думите си.
— Сега трябва да поговорим за…