— Съгледвачите се връщат — прекъсна я той, може би по-рязко, отколкото възнамеряваше.
Файле погледна натам, накъдето сочеше, но разбира се, все още не можеше да види нищо. Знаеше за очите му обаче. Беше една от малкото, които го знаеха.
Скоро и други забелязаха трите фигури в кадин-сор, които се приближаваха по пътя — пратените от Перин да разузнаят. Две Деви забързаха към Мъдрите, а една продължи да тича към Перин.
— Има нещо край пътя, Перин Айбара — каза жената. Миришеше загрижено. Опасен знак. — Нещо, което трябва да видиш.
Галад се събуди — или може би се свести? Остри болки го пареха в ребрата, където го бяха ритали. Заглушаваха по-тъпите болежки в рамото, в лявата ръка и в бедрото, където го бе ранил Валда. Пулсиращото главоболие бе толкова силно, че почти заглушаваше всичко останало.
Изстена и се обърна по гръб. Беше тъмно, в небето мъждукаха светли точици. Звезди ли бяха? От толкова време беше все облачно…
Не… нещо в тези звезди не бе както трябва. Той примига и се взря в тях. Изглеждаха някак смътни и далечни. И не образуваха никакви познати фигури. Къде можеше да го е отвел Асунава, че и звездите да са различни?
Завъртя глава и се огледа. Беше в голяма палатка, а светлините горе изобщо не бяха звезди, а светлина през дупките по прокъсаното платнище.
И беше гол. Опипа засъхналата кръв по лицето си. Имаше дълга рана на челото. Ако скоро не я промиеше, можеше да забере. Остана да лежи по гръб, вдишваше и издишваше полека — ако поемеше твърде много въздух, го прорязваше в гърдите.
Не се страхуваше от смърт и болка. Беше постъпвал правилно. Жалко, че трябваше да се остави на Разпитвачите — те бяха под властта на сеанчанците. Само че не бе имал избор. Не и след като сам се беше наврял в ръцете на Асунава.
Не изпитваше гняв към съгледвачите, които го бяха предали. Разпитвачите имаха сериозен авторитет сред Чедата и лъжите им несъмнено се бяха оказали убедителни. Яд го беше обаче на Асунава, защото той взимаше нещо вярно и го размътваше. Много хора имаше на света, които правеха същото, но нали Чедата трябваше да са различни.
Скоро Разпитвачите щяха да дойдат и щеше да плати истинската цена за спасяването на хората си с болката от техните куки и ножове. Даваше си сметка за тази цена, когато бе взел решението си. В известен смисъл бе спечелил, защото бе отиграл положението по най-добрия начин.
Другият начин да осигури победата си бе да се придържа към истината, докато го разпитват. Да отрича, че е Мраколюбец. До сетния си дъх. Щеше да е трудно, но щеше да е правилно.
Надигна се, успя да седне и опипа наоколо. Краката му бяха оковани и веригата бе заключена за прът, набит в земята през грубото платно на пода на палатката.
Опита се да го изтръгне, просто да види дали ще може. Дръпна толкова силно, че мускулите му го предадоха и за малко да припадне. След като се съвзе, пропълзя до стената на палатката. Веригата бе достатъчно дълга, за да стигне до входното платнище. Хвана най-долната платнена връзка, плю на нея и бавно и внимателно изтри мръсотията и кръвта от лицето си.
Почистването му даде цел — караше го да прави нещо и да престане да мисли за болката. Грижливо изтърка спечената кръв от бузата и носа си. Беше трудно. Устата му бе пресъхнала. Прехапа езика си, за да изкара още слюнка, и продължи да се бърше. Платът миришеше на прах.
Раната на челото, мръсотията по лицето… тези неща бяха знаци на победа за Разпитвачите. Нямаше да им ги остави. Щеше да се изправи пред изтезанията им с чисто лице.
Чу викове отвън. Мъжете се подготвяха да вдигат лагера. Щеше ли това да отложи разпитването? Съмняваше се. Вдигането на лагер можеше да отнеме часове.
Нямаше да бяга. Дори да можеше да се измъкне, бягството щеше да обезсили сделката му с Асунава. Не, той щеше да се изправи срещу враговете си с достойнство.
Чу гласове пред палатката. Разпитвачите идваха. Пропълзя назад до кола в земята. Вдиша дълбоко въпреки болката, хвана кола с лявата си ръка и се изправи.
Залитна, но успя да остане прав. Болките му вече не бяха нищо. Беше понасял хапания на насекоми, които бяха по-лоши. Стъпи твърдо на земята, отпусна ръце и сплете пръсти. Изправи рамене и впери поглед в платнището на входа. Не наметалото, нито униформата, нито отличителните знаци или мечът правеха мъжа мъж. Правеше го начинът, по който се държи.
Платнището се люшна и се отвори. Външната светлина бе ярка, но Галад дори не мигна. Не трепна.
На светлия фон се раздвижиха силуети. Поколебаха се. Личеше, че са изненадани, че го виждат гордо изправен.
— Светлина! — възкликна познат глас. — Дамодред, ти си жив!?