Сънят потръпна и изчезна и Егвийн се отдръпна. Вече беше говорила на Елейн. Тези двете бяха хлабави нишки. Наистина трябваше вече да ги издигнат до шала и да им наложат клетвите.
Много ѝ трябваха сведения от Нинив. Надяваше се, че заплахата, примесена с обещания, ще я доведе. А вестите наистина бяха важни. Бялата кула най-после беше обединена, Амирлинският трон бе укрепен, Елайда беше пленена от сеанчанците.
Сънища светлинки заискриха около Егвийн. Помисли да опита да се свърже с Мъдрите, но се отказа. Как щеше да се спогоди с тях? Първото, което трябваше да внимава да не си помислят, бе, че се „спогажда“ с тях. Планът ѝ за тях още не се беше оформил.
Остави се да се шмугне обратно в тялото си и да се примири да прекара останалата част на нощта със собствените си сънища. Тук не можеше да се опази от мислите за Гавин, нито го искаше. Пристъпи в сънищата си и в прегръдката му. Стояха в малка стая с каменни стени, досущ като кабинета ѝ в Кулата, но обзаведена като гостилницата в хана на баща ѝ. Гавин бе облечен в грубите вълнени дрехи на Две реки и не носеше меч. По-простичък живот. Можеше и да не е нейният, но можеше да сънува…
Изведнъж всичко се разтърси и стаята сякаш се пръсна, разпадна се във вихър от дим. Егвийн се дръпна и ахна, докато Гавин се разпадаше като направен от пясък. Всичко наоколо ѝ бе прах — и тринайсет черни кули се издигаха в далечината под черно като катран небе.
Една падна, после друга, рухнаха с грохот на земята. Докато падаха, останалите се заиздигаха все по-високо и по-високо. Земята се разтърси, когато рухнаха още няколко кули. Още една кула се разтресе, пропука се и се срути почти до земята… но след това отново се заиздига, най-високо от всички.
Когато трусът свърши, останаха шест кули, извисени над нея. Егвийн беше паднала на земята — мека, покрита със сухи листа пръст. Образът се промени и сега тя гледаше в гнездо под себе си. В него няколко новоизлюпени орлета пищяха жално към небето за майка си. Едно от орлетата се разви и изобщо не беше орле, а змия. Започна да напада новоизлюпените едно по едно и да ги гълта цели. Орлетата продължаваха да гледат към небето, все едно змията беше едно от братчетата им, докато тя ги поглъщаше.
Образът отново се промени и тя видя огромно кълбо, направено от най-прозрачен кристал. Искреше под светлината на двайсет и три огромни звезди, блеснали над тъмния хълм, на чието било се издигаше кълбото. По него се виждаха пукнатини и беше стегнато с въжета, за да не се разпадне.
Появи се Ранд, крачеше нагоре по склона с брадва в ръце. Стигна на билото, замаха с брадвата и започна да сече въжетата едно по едно. Когато съсече и последното, красивият глобус започна да се разпада. Ранд поклати глава.
Егвийн ахна, събуди се и се надигна рязко. Беше в покоите си в Бялата кула. Спалнята бе почти празна — беше се разпоредила да махнат вещите на Елайда, но все още не я беше обзавела напълно. Имаше само умивалник, килим, изтъкан от груби дебели нишки, и легло с балдахин. Утринната слънчева светлина надничаше през затворените капаци на прозореца.
Вдиша и издиша дълбоко. Рядко сънища я безпокояха като този.
След като се успокои, взе подвързаната с кожа книга, в която записваше сънищата си. Средният от трите през тази нощ ѝ беше най-ясен. Чувстваше смисъла му и можеше да си го изтълкува. Змията бе една от Отстъпниците, скрита в Бялата кула под облика на Айез Седай. Егвийн бе подозирала, че е така — Верин ѝ беше казала, че е убедена в това.
Месаана все още беше в Бялата кула. Но как успяваше да се престори на Айез Седай? Всяка Сестра бе положила клетвите отново. Явно Месаана можеше да преодолее Клетвената палка. Докато грижливо записваше сънищата си, Егвийн помисли за извисените кули, които заплашваха да я унищожат, и проумя и техния смисъл.
Ако не успееше да разкрие Месаана и да я спре, щеше да се случи нещо ужасно. Можеше да означава падането на Бялата кула, може би победата на Тъмния. Сънищата не бяха Прорицания — не показваха какво ще се случи, а какво би могло да се случи.
„Светлина — помисли си. — Сякаш си нямам достатъчно други грижи.“
Стана, за да повика слугините, но почукване на вратата я спря. Обзета от любопитство, пристъпи по дебелия килим, облечена само по нощница, открехна вратата и видя в преддверието Силвиана. Беше прибрала косата си в обичайния кок и бе заметнала раменете си с червения шал на Пазителката.
— Майко — каза Силвиана напрегнато. — Извинявам се, че ви събудих.