Сюан отвори уста, но бе прекъсната от една Айез Седай, пробила си път към тях през множеството. Тиана?
Жената извади нещо от ръкава си и го подаде на Ранд. Малко писмо с червен печат.
— Това е за тебе — гласът ѝ прозвуча напрегнато, а пръстите ѝ трепереха, макар треперенето да бе толкова леко, че повечето нямаше да го забележат. Сюан обаче се бе научила да разпознава признаците на вълнение у Айез Седай.
Ал-Тор вдигна вежда, посегна и взе писмото.
— Какво е това?
— Обещах да го предам — отвърна Тиана. — Щях да откажа, но изобщо не мислех, че наистина ще дойдеш в… В смисъл… — млъкна и се оттегли в тълпата.
Ал-Тор пъхна писмото в джоба си, без да го прочете, и каза на Сюан:
— Направи всичко по силите си да успокоиш Егвийн, когато приключа.
След това си пое дълбоко дъх и закрачи напред, без да обръща внимание на охраната си. Стражниците забързаха смутено след него, но никой не посмя да го докосне, когато прекрачи прага и влезе в Съвета на Кулата.
Ранд влезе в стаята без ескорт и Егвийн настръхна. Айез Седай отвън се трупаха около входа и надничаха вътре, като се стараеха да не издават стъписването си. Силвиана я гледаше въпросително. Трябваше ли тази среща да бъде Впечатана към Съвета?
„Не — помисли Егвийн. — Трябва да видят, че сама се изправям срещу него. Светлина, не се чувствам готова за това.“
Не можеше да го избегне обаче. Стегна се и преповтори наум думите, които беше прехвърляла цяла сутрин. Това не беше Ранд ал-Тор, приятелят от детинството ѝ, мъжът, за когото бе предполагала, че един ден ще се омъжи. С Ранд ал-Тор можеше да е снизходителна, но всякаква снизходителност тук можеше да доведе до края на света.
Не. Този мъж бе Прероденият Дракон. Най-опасният мъж, дишал някога. Висок, много по-уверен, отколкото го помнеше. Със съвсем прости дрехи.
Закрачи право през средата на залата, а пазачите му Стражници останаха отвън. Спря в центъра на Пламъка на пода, обкръжен от Заседателките на местата им.
— Егвийн — заговори Ранд и гласът му отекна. Кимна ѝ сякаш почтително. — Виждам, че си изпълнила своята роля. Шалът на Амирлин ти стои добре.
Според това, което бе чула за Ранд напоследък, не очакваше такова спокойствие у него. Навярно бе спокойствието на престъпника, най-после дошъл да се предаде.
Така ли мислеше за него? Като за престъпник? Определено бе извършил неща, които изглеждаха престъпни. Беше унищожавал и беше завладявал. Последния път, когато бе прекарала известно време с Ранд, бяха пътували през Айилската пустош. Беше закоравял през онези месеци и тя виждаше тази твърдост у него и сега. Но имаше и още нещо, нещо много по-дълбоко.
— Какво е станало с теб? — чу се да пита тя, наведена напред от Амирлинския трон.
— Бях прекършен — отвърна Ранд, държеше ръцете си зад гърба. — А след това, удивително, бях изкован отново. Мисля, че той почти ме бе завладял, Егвийн. Кацуан бе тази, която ме тласна да се справя с това, въпреки че го направи неволно. Май все пак ще трябва да отменя изгнанието ѝ.
Говореше различно. Имаше официалност в думите му, каквато не ѝ бе позната. Ако беше друг, щеше да предположи, че е отраснал и възпитан в културна, образована среда. Но познаваше Ранд от дете. Възможно ли бе наставници да са го обучили толкова бързо?
— Защо си дошъл пред Амирлинския трон? — попита тя. — Да направиш прошение ли си дошъл, или си дошъл да се предадеш под надзора на Бялата кула?
Той я изгледа, все така с ръце зад гърба. Тринайсет Сестри тихо пристъпиха в залата, обгърнати от сиянието на сайдар — поддържаха щита над него.
Ранд сякаш изобщо не се притесняваше от това. Оглеждаше бавно Заседателките. Очите му се задържаха на седалките на Червените, две от които бяха празни. Певара и Явиндра все още не се бяха върнали от неизвестната си мисия. Присъстваше само Баразайн — новоизбраната на мястото на Дюара. Срещна погледа на Ранд спокойно, трябваше да ѝ се признае.
— Мразех ви преди — каза Ранд, след като отново се обърна към Егвийн. — Изпитвал съм всякакви чувства през последните месеци. Изглежда, че от мига, в който Моарейн дойде в Две реки, съм се борил да избегна нишките на контрол на Айез Седай. Но позволих други нишки — по-опасни — да ме оплетат невидимо.
— Струва ми се, че съм прекалявал с усилието си. Притеснявах се, че ако ви слушам, ще ме контролирате. Тласкаше ме не стремеж към независимост, а страх от неуместност. Страх, че действията, които ще осъществя, ще са ваши, а не мои — замълча за миг. — Тоест, че съм искал такива удобни обрати на съдбата, на които да мога да прехвърля вината за престъпленията си.