— Няма, милорд.
— Не можах да Пътувам дотам. Това намеква за голяма неприятност, по-лоша, отколкото се боях. Използвай ето този сплит. Може да те прикрие. Пътувай до място на един ден езда, влез и се скрий. Виж какво можеш да откриеш. Помогни, ако можеш, а когато намериш Логаин и тези, които са му верни, им предай послание от мен.
— Какво послание, милорд?
Ранд зарея поглед.
— Кажи им, че грешах. Кажи им, че ние не сме оръжие. Ние сме мъже. Може би ще помогне. Внимавай. Може да е опасно. Донеси ми вест. Ще трябва да оправя нещата там, но не мога току-така да вляза в капан, по-опасен от всичко, което съм отбягвал досега. Проблеми… толкова много проблеми трябва да се оправят. А съм само един. Иди на мое място, Наеф, засега. Трябва ми информация.
— Аз… Да, милорд — изглеждаше объркан, но излезе да изпълни заповедта. Ранд си пое дъх и потърка чукана на лявата си ръка.
— Да тръгваме.
— Сигурен ли си, че не искаш да вземеш повече хора? — попита Мин.
— Да. Кацуан, бъди готова да отвориш портал и да ни изведеш, ако се наложи.
— Отиваме във Фармадинг, момче — каза Кацуан. — Не вярвам да си забравил, че нямаме достъп до Извора, докато сме там.
Ранд се усмихна.
— А ти носиш в косата си пълна мрежа паралис, която включва Кладенец. Сигурен съм, че го държиш пълен. Все би трябвало да стигне за един портал.
— Никога не съм чувала за мрежа паралис — лицето на Кацуан беше безизразно.
— Кацуан Седай — каза кротко Ранд. — Твоята мрежа има няколко украшения, които са ми непознати — подозирам, че са творение от ерата на Разрушението. Но аз бях там, когато бяха създадени първите, и носех оригиналната мъжка версия.
Стаята затихна.
— Е, момче — отрони най-сетне Кацуан. — Ти…
— Ще се откажеш ли изобщо някога от този навик, Кацуан Седай? — попита Ранд. — Да ме наричаш момче? Вече ми е все едно, въпреки че ми се струва странно. Бях на четиристотин години в деня, когато умрях в Приказния век. Подозирам, че това те прави по-млада от мен поне с няколко десетилетия. Показвам ти уважение. Може би ще е уместно да ми отвърнеш със същото. Ако желаеш, би могла да ме наричаш Ранд Седай. Аз съм, доколкото знам, единственият мъж Айез Седай, все още жив, който бе издигнат подобаващо и който никога не мина на страната на Сянката.
Кацуан пребледня.
Усмивката на Ранд стана добродушна.
— Ти пожела да са присъединиш и да танцуваш с Преродения Дракон, Кацуан. Аз съм това, което трябва да съм. Бъди спокойна — изправяш се срещу Отстъпниците, но имаш на своя страна един също толкова древен като тях — извърна лицето си от нея и погледът му стана далечен. — Да беше само старостта наистина показател за голяма мъдрост. Все едно да пожелаеш Тъмния просто да ни остави на мира.
Хвана Мин за ръка и двамата прекрачиха през портала на Наришма. Останалите ги последваха. От другата страна няколко Деви ги чакаха на горска поляна до вече оседланите коне. Мин яхна своя, замислена колко сдържана изглеждаше Кацуан. И имаше защо. Когато Ранд заговореше така, Мин се безпокоеше повече, отколкото би признала дори на себе си.
Излязоха от горичката и поеха към Фармадинг, впечатляващ град, разположен на остров сред езеро. Около езерото се бе развърнала голяма армия, вееха се стотици знамена.
— Винаги е бил важен град — каза Ранд замислено. — Бранителя е по-нов, но градът бе тук много отдавна. Арен Дешар, Арен Мадор, Фар Мадинг. Винаги трън в петата ни беше Арен Дешар. Анклавът на Инкастар… те се страхуваха от прогреса, страхуваха се от чудото. Оказва се, че с право се бояха. Колко съжалявам, че не се вслушах в Гилгаме…
— Ранд? — обади се Мин.
Това го извади от унеса.
— Какво?
— Наистина ли си както каза? Наистина ли си на четири столетия?
— Почти на четири и половина, предполагам. Годините ми в този Век добавят ли се към онези, които живях преди? — погледна я. — Разтревожена си, нали? Че не съм вече аз, мъжът, когото познаваш, глупавият овчар?
— Имаш всичко това в ума си… толкова много минало.
— Спомени само.
— Но ти си него също така. Говориш сякаш наистина си бил онзи, който се е опитал да запечата Въртела. Сякаш лично познаваш Отстъпниците.
Ранд помълча малко, после каза:
— Предполагам, че съм него. Но, Мин, това, което ти убягва, е следното: може сега да съм него, но и той винаги е бил мен. Аз винаги бях него. Няма да се променя само защото помня — аз съм си аз. Аз съм мен. И винаги съм бил себе си.
— Луз Терин е бил луд.
— Накрая — отвърна Ранд. — И да, правеше грешки. Аз правех грешки. Станах безразсъден, отчаян. Но този път има разлика. Голяма.