Егвийн се намръщи. Нима Прероденият Дракон бе дошъл в Бялата кула, за да се въвлече в празно философстване? Може би наистина бе полудял.
— Ранд — заговори тя, смекчила тона си. — Ще наредя на няколко Сестри да поговорят с теб, за да решат дали нещо с теб… не е наред. Моля те, опитай се да разбереш.
След като научеха повече за състоянието му, можеха да решат какво да правят с него. Прероденият Дракон наистина се нуждаеше от свобода, за да изпълни казаното в пророчествата, но можеше ли просто да го остави да броди на воля, след като бе в ръцете им?
Ранд се усмихна.
— О, разбирам, Егвийн. И съжалявам, че ти отказвам, но имам да свърша твърде много неща. Хора гладуват заради мен, други живеят в ужас заради стореното от мен. Един приятел препуска към своята смърт без съюзници. Толкова малко време остава, за да свърша каквото трябва.
— Ранд — настоя тя. — Трябва да сме сигурни.
Той кимна, сякаш с разбиране.
— Съжалявам. Не дойдох в центъра на твоята власт, която постигна така добре, за да ти се опълча. Но е неизбежно. Трябва да узнаеш какви са плановете ми, за да можеш да се подготвиш.
— Последния път, когато се опитах да запечатам Въртела, бях принуден да го направя без помощта на жените — продължи той, гледаше я в очите. — Точно това доведе до поражение, въпреки че те може би основателно ми отказаха силата си. Знам, вината трябва да се разпредели равномерно, но няма да повторя отново грешките. Вярвам, че сайдин и сайдар трябва да се използват заедно. Все още нямам отговорите обаче.
Егвийн се наведе напред и го погледна внимателно. Като че ли нямаше лудост в очите му. Познаваше тези очи. Познаваше Ранд.
„Светлина. Аз греша. Не мога да мисля за него само като за Преродения Дракон. Тук съм не случайно. И той е тук не случайно. За мен той трябва да бъде Ранд. Защото на Ранд мога да се доверя, докато от Преродения Дракон трябва да се боя.“
— Кой си ти? — прошепна тя неволно и едва чуто.
Той обаче я чу.
— И двамата, Егвийн. Помня го. Луз Терин. Мога да видя целия му живот, всеки негов отчаян миг. Виждам го като сън, но ясен сън. Собственият ми сън. Част е от мен.
Думите бяха на луд, но бяха изречени спокойно. Тя го гледаше и си спомняше някогашния младеж. Искрения младеж. Не муден като Перин или необуздан като Матрим. Стабилен, прям. От типа мъже, на които можеш да довериш всичко.
Дори съдбата на света.
— След месец — каза Ранд — ще тръгна към Шайол Гул и ще счупя последните печати на затвора на Тъмния. Искам вашата помощ.
Да счупи печатите? Видя отново образа от съня, с Ранд, как сече въжетата, стегнали кристалния глобус.
— Ранд, не!
— Ще ми трябвате, всичките — продължи той. — Надявам се, в името на Светлината, че този път ще ми дадете подкрепата си. Искам да се срещнем с теб в деня преди да тръгна към Шайол Гул. И тогава… е, тогава ще обсъдим условията ми.
— Твоите условия?
— Ще видиш — каза той и се обърна, сякаш се канеше да напусне.
— Ранд ал-Тор! — каза тя властно и се изправи. — Няма да обръщаш гръб на Амирлинския трон!
Той замръзна. След това се обърна към нея.
— Не можеш да счупиш печатите — заяви Егвийн. — Това ще доведе до риск Тъмния да излезе на свобода.
— Риск, който трябва да поемем. Да разчистим отломките. Въртела отново трябва да се отвори напълно, за да може да бъде запечатан.
— Трябва да поговорим за това — каза тя. — Да го обмислим.
— Точно затова дойдох при теб. Да го обмислиш.
Каза го сякаш с насмешка. Светлина! Егвийн седна отново, ядосана. С това негово твърдоглавие беше точно като баща си.
— Има много неща, за които трябва да поговорим, Ранд. Не само за това, но и за други неща — за Сестрите, които твоите мъже са обвързали, не на последно място.
— Можем да поговорим за това на следващата ни среща.
Тя го изгледа намръщено.
— Ето, че се разбрахме — каза Ранд. Поклони ѝ се — съвсем лек поклон, почти като кимване. — Егвийн ал-Вийр, Пазителко на Печатите, Пламък на Тар Валон, би ли ми позволила да се оттегля?
Помоли я толкова учтиво. Не можеше да прецени дали ѝ се подиграва. Срещна погледа му „Не ме принуждавай да направя нещо, за което ще съжалявам“, сякаш казваше изражението му.
Можеше ли наистина да го задържи тук? След онова, което бе казала на Елайда — че той трябва да е свободен?
— Няма да ти позволя да счупиш печатите — каза тя. — Това е лудост.
— Тогава нека се срещнем на Полето на Мерилор, на север оттук. Ще говорим, преди да тръгна към Шайол Гул. Засега наистина не искам да ти се противопоставям, Егвийн. Но наистина трябва да тръгвам.