— Какво? — попита Кацуан и най-сетне отпи от чая си. Беше добър. Както обикновено в близост до ал-Тор напоследък.
— Бурите — каза Тенобия. — Снегът ни спря. А след това се оказа по-трудно да ви намерим, отколкото предполагахме. Тези портали… Може ли да научите нашите Айез Седай на тях?
— Ще заповядам вашите Айез Седай да бъдат научени в замяна на едно обещание — каза Ранд. — Ще ми се закълнете. Имам нужда от вас.
— Ние сме суверени — отсече Тенобия. — Няма да ви се поклоня толкова бързо като чичо ми. Трябва да говорим и за това, между другото.
— Нашите клетви са пред земите, които браним — каза Еазар.
— Както желаете — отвърна Ранд и стана. — Веднъж ви дадох ултиматум. Изразих го лошо и съжалявам за това, но оставам единствената ви пътека към Последната битка. Без мен ще останете тук, на стотици левги от земите, които сте се заклели да браните — кимна поред на всеки от тях и подаде ръка на Мин да стане. — Утре се срещам с монарсите на света. След това ще тръгна към Шайол Гул и ще счупя останалите печати на затвора на Тъмния. Лек ден.
Кацуан не стана. Отпи бавно от чая си. Четиримата изглеждаха стъписани. Добре, момчето бе добило усет за драматичното.
— Почакай! — най-сетне проговори Пайтар и стана. — Ще отидеш да направиш какво?!
— Ще строша печатите, лорд Пайтар. Той ще счупи каквото трябва да счупи. Не можете да ме спрете, не и след като тези думи доказват какво ще направя. По-рано се намесих, за да предотвратя падането на Марадон. Беше съвсем близо до това, Тенобия. Стените са разбити, войските ви са съкрушени. С помощ успях да го спася. На косъм. Вашите страни имат нужда от вас. Така че имате две възможности. Заклевате ми се или седите тук и оставяте всички други да се бият на ваше място.
Кацуан отпи от чая си. Момчето малко преиграваше.
— Ще ви оставя да обсъдите предложението ми — каза Ранд. — Мога да отделя един час… Макар че, преди да започнете обсъждането си, бихте ли предали нещо от мен на един човек? Има един мъж в армията ви, казва се Хюрин. Бих искал да му се извиня.
Четиримата гледаха стъписано. Кацуан стана да поговори със Сестрите, които чакаха навън. Познаваше някои от тях и трябваше да поизучи другите. Не се притесняваше какво ще решат Пограничниците. Ал-Тор ги държеше в ръцете си. „Още една армия под знамената му. Не мислех, че ще се оправи с тази.“
Още един ден и всичко започваше. Светлина, дано да бяха готови.
Глава 52
Ботуши
Елейн се намести на седлото на Лъчиста. Кобилата беше от най-превъзходните в кралската конюшня, салдейска порода, с блестящо бяла грива и козина. Седлото беше обшито с виненочервено и златно. Беше от седлата, използвани за тържествени процесии.
Биргит яхна Изгрев, висок жълто-кафяв кон, също един от най-бързите в дворцовите конюшни. Сама бе избрала и двата коня — очакваше да им се наложи да бягат.
Биргит носеше едно от направените от Елейн копия на лисичата глава. Беше с различна форма — тънък сребърен диск с роза на лицевата страна. Елейн носеше в джоба си друг такъв диск, увит в плат.
Беше се опитала тази сутрин да направи още един, но се бе разтопил и за малко да подпали нощната ѝ масичка. Много се затрудняваше без оригиналът да ѝ е подръка. Мечтите ѝ да въоръжи цялата си лична гвардия с медальони ставаха все по-неосъществими, освен ако не успееше някак да убеди Мат да ѝ даде отново оригинала.
Почетната ѝ гвардия навлезе в конни редици около нея и Биргит в Краличиния площад. Водеше само сто войници — седемдесет и петима гвардейци и вътрешен кръг от двайсет и пет гвардейки. Беше малка сила, но щеше да мине и без тези сто, ако можеше да се отърве от тях. Не можеше да позволи да я възприемат като завоевател.
— Не ми харесва това — каза Биргит.
— На теб нищо не ти харесва напоследък — отвърна ѝ Елейн. — Честно, от ден на ден ставаш все по-раздразнителна.
— Защото ти ставаш все по-безразсъдна от ден на ден.
— О, хайде стига. Това едва ли е най-безразсъдното нещо, което съм правила. Успокой се. Всичко ще е наред — и погледна на юг.
— Защо непрекъснато поглеждаш натам?
— Ранд — отвърна Елейн, отново почувствала топлината, пулсираща във възела на чувства в ума ѝ. — Подготвя се за нещо. Обезпокоен е. И спокоен в същото време — Светлина, колко объркващ можеше да е този човек!
Срещата щеше да се състои в един ден, стига да се спазеше поставеният от него срок. Егвийн беше права: счупването на печатите щеше да е глупаво. Но Ранд щеше да се вслуша в разума.
Ализе спря до тях, придружена от три Родственички. Сарасия беше пълничка жена с добродушното изражение на стара майка; тъмнокожата Кема носеше черната си коса прибрана на три дълги плитки, а строгата младолика Нашя беше с широка провиснала рокля.