— Също така — заяви тя, след като започнаха да си шепнат, — искам да съберете всички годни да носят меч мъже в това кралство, и да ги зачислите в армията на кралицата. Няма много време за обучение, но всеки меч ще е нужен в Последната битка. Жените, които пожелаят да се бият, също може да се запишат. Също така известете всички леяри във вашия град. Ще трябва да се срещна с тях до един час.
— Но… — намеси се Бертом — празненството в чест на коронацията, ваше величество…
— Ще пируваме, когато спечелим Последната битка и спасим децата на Кайриен — заяви Елейн. Трябваше да ги отвлече от заговорите им, да им даде работа, която да ги държи заети. Стига да може. — Действайте! Представете си, че Последната битка е на прага ви и че ще дойде утре!
Защото наистина можеше да дойде утре.
Мат се облегна на едно сухо дърво и се загледа към лагера си. Усмихваше се и издишваше усмихнат, и се наслаждаваше на прекрасното чувство да знае, че вече не го гонят. Беше забравил колко хубаво е това чувство. По-хубаво от две хубави слугинчета на двете колена. Е, по-хубаво от едно слугинче поне.
Военен лагер вечер. Едно от най-уютните места на света, макар половината лагер да беше празен, след като половината мъже бяха отишли в Кайриен. Слънцето беше залязло и повечето бойци си бяха легнали. Но тези, които бяха на дежурство чак утре следобед, нямаха причина все още да лягат да спят.
Из лагера димяха огньове и насядалите около тях мъже си разправяха за геройства, за изоставени жени или за далечни слухове. Езиците на пламъците потръпваха, щом някой току разровеше жаравата с клон и пръскаше малки искри във въздуха, докато приятелите му пееха „Елате ми, девойчета“ или „Плачещи върби по пладне“.
Мъжете в Бандата бяха от десетина различни държави, но този лагер бе истинският им дом. Мат закрачи между тях, с шапката на главата и ашандарей на рамото. Беше си намерил ново шалче за врата. Хората знаеха за белега му, но нямаше защо да се перчи с него като някой от проклетите фургони на Лука.
Шалчето, което си бе избрал този път, беше червено. В памет на Тилин и другите убити от голама. За малко да си избере розово. Съвсем за малко.
Усмихна се. Макар от няколко огъня да кънтяха песни, никой не ревеше с цяло гърло и в лагера цареше здравословен покой. Не тишина. Тишината никога не беше добра. Мразеше тишината. Караше го да се чуди кой ли се опитва толкова упорито да се промъкне към него. Не, това беше покой. Мъже похъркваха тихо, огньове пращяха, други мъже пееха, треви скърцаха под краката на обикалящите постове. Мирните шумове на мъже, които се наслаждават на живота си.
Тръгна към масата пред тъмната си палатка. Седна и се загледа в документите, които беше струпал на нея. В палатката беше твърде тясно, а и не искаше да събуди Олвер.
Вятърът разлюля палатката. Работното му място наистина изглеждаше странно — хубава дъбова маса тупната насред тревата, столът му до нея и делвата с подправен сайдер на земята до стола. Документите на масата бяха затиснати с няколко камъка, осветени от мигащото пламъче на лампата.
Не искаше да се занимава с документи. Искаше да може да седне при някой от огньовете и да пее с момчетата „Танц с Джак от Сенките“. Смътно долавяше думите на песента от един огън наблизо.
Документи. Е, беше се съгласил Елейн да го наеме, а за такова нещо винаги има документи. И документи за драконовите екипи също. Документи за продоволствие, дисциплинарни доклади и още какви ли не глупости. И няколко документа, които бе успял да свие от Нейно кралско величество, шпионски доклади, които държеше да прегледа. Донесения за сеанчанците.
Много от вестите не бяха нови за него. Благодарение порталите на Верин беше пътувал до Кемлин по-бързо от самите слухове. Но Елейн също имаше портали и някои от новините от Тийр и Иллиан бяха пресни. Имаше сведения за новата сеанчанска императрица. Значи Тюон наистина се беше коронясала или каквото там правеха сеанчанците, за да си назначат нова императрица.
Това го накара да се усмихне. Светлина, представа си нямаха в какво са се набутали! Сигурно си мислеха, че имат. Но тя щеше да ги изненада, сигурно както че небето е синьо. Е, сиво напоследък.
Имаше също глупости, че Морският народ са в съюз със сеанчанците. Мат го подмина пренебрежително. Сеанчанците бяха пленили достатъчно кораби на Морския народ, за да се създаде такова впечатление, но не беше истина. Намери и няколко страници с новини за Ранд, повечето мъгляви и неблагонадеждни.
Проклети цветове. Ранд седеше и си говореше с някакви хора в една палатка. Може би все пак беше в Арад Доман, но не можеше едновременно да е там и да се бие в Граничните земи, нали? Според един слух Ранд беше убил кралица Тилин. Кои проклети идиоти ги измисляха тия неща?