Прехвърли набързо донесенията за Ранд. Мразеше да му се налага непрекъснато да прогонва проклетите цветове. Добре поне, че Ранд беше с дрехи този път.
Последната страница се оказа любопитна. Вълци, тичащи на големи глутници, събират се на поляни и вият в хор? Небесата блестели червени нощем? Добичета се трупали сред полята, всички обърнати на север, и гледали мълчаливо? Следи от армии на Твари на Сянката в нивите? Тези неща намирисваха на тъпа мълва, предавана от една селянка на друга, докато стигнат до ушите на шпионите на Елейн.
Огледа листа, след което — без да си го е помислил дори — се усети, че е извадил от джоба си плика на Верин. Все още запечатаното писмо бе протрито и мръсно. Не го беше отворил обаче. Това май бе най-трудното нещо, което беше правил в живота си — да устои на изкушението.
— Е, това му се вика неразбория — чу се женски глас и Мат вдигна очи и видя запътилата се към него Сетале. Носеше кафява рокля с дантела върху и без това пищната си гръд, моля ви се. Да привлича погледите. Не че Мат изобщо се заглеждаше в нея.
— Харесва ли ти кабинетът ми? — попита я той, прибра плика и струпа последните шпионски донесения до няколкото скици, които беше правил за нови арбалети, по модела на купените от Талманес. Вятърът можеше да духне хартиите, а тъй като нямаше камък за този куп, смъкна единия си ботуш и го сложи отгоре.
— Кабинетът ти ли? — попита Сетале. Май нещо ѝ стана смешно.
— Ами да — Мат се почеса по петата и реши, че на чорапите му вече им е време за пране. — Ще трябва да се разбереш със стюарда ми, ако искаш да влезеш.
— Стюардът ти?
— Ей онзи пън там — Мат кимна настрани. — Не малкият, големият, с мъха отгоре.
Тя повдигна вежда.
— Доста е добър — каза Мат. — Не пуска никой, дето не искам да го видя.
— Интересно същество си ти, Матрим Каутон — рече Сетале и се настани на по-големия пън. Роклята ѝ беше по ебударската мода, защипана високо с игла от едната страна, за да се виждат фустите, толкова пъстри, че можеха да изплашат и Калайджия.
— Искаш ли нещо конкретно? — попита Мат. — Или просто реши да наминеш, за да седнеш на главата на стюарда ми?
— Чух, че пак си посетил двореца днес. Вярно ли е, че се познаваш с кралицата?
Мат сви рамене.
— Елейн е доста мило момиче. И е хубавичка, това — определено.
— Не ме изненадваш вече, Матрим Каутон — изтъкна Сетале. — Доста отдавна разбрах, че повечето неща, които казваш, целят точно това.
Нима? Тая май говореше сериозно.
— Казвам каквото мисля, госпожо Анан. Защо ви интересува дали се познавам с кралицата?
— Просто още една част от главоблъсканицата, която представляваш — каза Сетале. — Днес получих писмо от Джолайн.
— И какво иска?
— Нищо не е искала. Просто съобщава, че са пристигнали живи и здрави в Тар Валон.
— Сто на сто не сте чели между редовете.
Сетале се усмихна укорително.
— Джолайн Седай ви уважава, господин Каутон. Често говореше благосклонно за вас и как сте спасили не само нея, но и другите две. Пита за вас в писмото си.
Мат примига.
— Сериозно? Казвала е такива неща?
Сетале кимна.
— Да ме изгори дано! Кара ме едва ли не да се чувствам гузен, че си позволих с нея една малка шега. Но откъде да знае човек, след като се държеше така с мен!
— Казването на такива неща на мъж повдига самочувствието му. Държеше се с вас по-добре, отколкото заслужавате, поне според мен.
— Тя е Айез Седай — измърмори Мат. — Държи се с всички все едно, че са кал, която трябва да изстърже от ботушите си.
Сетале го изгледа навъсено. Имаше нещо властно в тази жена. Отчасти майчинско, отчасти — като у дворцова дама, отчасти — като ханджийка, която не търпи глупости.
— Извинявам се. Някои Айез Седай не са чак толкова лоши. Не исках да ви обидя.
— Това ще го приема за комплимент — каза Сетале. — Макар че не съм Айез Седай.
Мат сви рамене, наведе се, намери едно хубаво камъче в краката си и го сложи върху купчината листове вместо ботуша. После попита:
— Казахте, че не боляло. Но… какво е чувството? За онова, което сте загубили?
Тя присви устни.
— Коя е най-хубавата храна, която обичате, господин Каутон? Онова, което бихте яли на всяко сядане на масата?
— Сладкишите на мама — отвърна веднага Мат.
— Е, същото е. Все едно да знаеш, че си могъл да се радваш на сладкишите всеки ден, но сега са ти отказани. Приятелите ти, виж, те могат да ядат толкова сладкиши, колкото си искат. Завиждаш им и те боли, но в същото време си щастлив. Защото поне някой може да се радва на това, на което ти не можеш.