Мат кимна замислено.
— Защо толкова мразите Айез Седай, господин Каутон? — попита Сетале.
— Не ги мразя — отвърна Мат. — Да ме изгори дано, наистина не ги мразя. Но понякога човек като че ли не може да направи две неща, без разни жени да му поискат да направи едно от тези неща другояче и изобщо да не обърнат внимание на другото.
— Никой не ви принуждава да приемате съвета им, а съм сигурна, че повечето пъти накрая признавате, че съветът е добър.
Мат сви рамене.
— Понякога човек просто обича да прави каквото си иска, без някой да му казва какво не е редно или какво с него не е наред. Това е.
— И няма нищо общо с вашите… странни възгледи за благородниците? Повечето Айез Седай се държат все едно, че са благороднички, в края на краищата.
— Нямам нищо против благородниците — отвърна Мат и заоправя палтото си. — Просто не ми допада аз да съм от тях.
— А защо?
Мат се подвоуми. Защо ли? После си погледна краката и почна да обува ботуша.
— Заради ботушите.
— Ботушите? — Сетале изглеждаше объркана.
— Ботушите, да — повтори Мат. — Всичко е заради ботушите.
— Но…
— Виждате ли — Мат се мъчеше да дръпне ботуша нагоре, — на много хора не им се налага да се притесняват какви ботуши да носят. Имам предвид бедните и най-бедните. Ако запиташ някой от тях: „Кои ботуши ще носиш днес?“, той ти казва: „Ами, Мат, имам само едни, тъй че май ще си нося тях.“
Поколеба се и добави:
— Няма да го кажа обаче на теб, Сетале, щото ти не си аз. Няма да те нарекат Мат, нали разбираш.
— Разбирам — отвърна тя. Май нещо пак ѝ стана смешно.
— За хора обаче, които имат някакви парици, въпросът кои ботуши ще носят е по-труден. Виждаш ли, средни хора, хора като мен… — погледна я накриво. — А аз съм среден човек, имай предвид.
— Разбира се.
— Скапано вярно е, да — Мат успя да нахлузи ботуша и седна нормално. — Та един среден човек може да има средно три чифта ботуши. Най-лошите ти ботуши са ония, които носиш, когато работиш нещо неприятно. Може да се протрият след няколко крачки и може да имат по някоя дупка, но са съвсем добри, колкото да си обут. Не се притесняваш да ги оцапаш в нивата или в плевника.
— Добре — каза Сетале.
— После имаш по-добрия чифт ботуши — продължи Мат. — Това са ботушите ти ден за ден. Носиш ги, ако ще ходиш на вечеря при съседите. Или, в моя случай, носиш ги, ако отиваш на битка. Те са добри ботуши, дават ти добра опора и не се притесняваш да те видят с тях или нещо такова.
— А най-добрият ти чифт ботуши? — попита Сетале. — Тях ги носиш на публични събития, като бал или вечеря с местни знатни особи?
— Балове? Знатни особи? Кръв и пепел, жено. Мислех, че си ханджийка.
Сетале леко се изчерви.
— На никакви балове не ходим — каза Мат. — Но ако се наложи да ходим, подозирам, че бихме обули по-добрия чифт ботуши. Щом са достатъчно добре за гости на старата съседка Хембрю, значи са скапано добри, за да настъпиш пръстите на някоя жена, достатъчно глупава да танцува с нас.
— Тогава за какво са най-добрите ботуши?
— За вървене — отвърна Мат. — Всеки селяк знае цената на едни добри ботуши, когато тръгваш на дълго разстояние.
Сетале се замисли.
— Добре. Но какво общо трябва да има това с битието на благородника?
— Всичко — отвърна Мат. — Не разбираш ли? Ако си среден тип, знаеш точно кога да си използваш ботушите. Човек може да им хване дирята на трите чифта. Животът е прост, когато имаш три чифта ботуши. Но благородниците… Талманес твърди, че имал четирийсет различни чифта ботуши у дома си. Четирийсет чифта, можеш ли да си представиш?
Тя се усмихна развеселено.
— Четирийсет чифта — повтори Мат и поклати глава. — Четирийсет проклети чифта. И не са всички един и същи вид ботуши при това. Значи имаш си ботуши за всяко облекло, и то в различни стилове, които да паснат на всяко от половината ти облекла. Имаш си ботуши за пред крале, ботуши за пред висши лордове и ботуши за пред обикновени хора. Имаш ботуши за зима и ботуши за лято, ботуши за дъждовни дни и ботуши за сухи дни. Имаш проклети обуща, които носиш само когато ходиш в къпалнята. Лопин негодуваше, че съм нямал чифт, с който да ходя до клозета нощем!
— Разбирам… Значи използвате ботушите като метафора за бремето на отговорност, наложено на аристокрацията, когато поемат ръководството на сложни политически и социални позиции.