Никой от двамата не извърна очи. Другите в залата бяха затаили дъх. Беше толкова тихо, че Егвийн можеше да чуе лекия вятър зад цветния прозорец.
— Добре — каза тя. — Но това не е краят, Ранд.
— Няма никакви краища, Егвийн — отвърна той. Кимна ѝ и се обърна, за да излезе. Светлина! Лявата му ръка я нямаше. Как се беше случило това? Кога?
Сестрите и Стражниците с неохота му отвориха път. Егвийн вдигна ръка към челото си, замаяна.
— Светлина! — отрони Силвиана. — Как можа да мислиш, докато траеше това?
— Какво? — Егвийн огледа залата. Всички Заседателки видимо се бяха отпуснали омаломощени на местата си.
— Нещо стисна сърцето ми — каза Баразайн и вдигна ръка към гърдите си. — Стисна го силно. Не смеех да проговоря.
— Аз се опитах да заговоря — каза Юкири. — Устата ми не искаше да се движи.
— Тавирен — изпъшка Серин. — Но толкова силно въздействие… Имах чувството, че ще бъда смачкана отвътре.
— Как успя да му устоиш, Майко? — попита Силвиана.
Егвийн се намръщи. Не го беше почувствала така. Може би защото мислеше за него като за Ранд.
— Трябва да обсъдим думите му. Съветът на Кулата ще се събере отново след час за обсъждане — този разговор щеше да се Впечата. — И някой да го последва, за да сме сигурни, че наистина напуска.
— Гарет Брин вече тръгна — каза Чубайн от прага.
Заседателките бавно се заизправяха, потресени. Силвиана се наведе към нея.
— Права си, Майко. Не може да му се позволи да счупи печатите. Но какво да правим? Ако искате да го задържим в плен…
— Съмнявам се, че бихме могли да го задържим — отвърна Егвийн. — Има нещо в него. Аз… имах чувството, че може да прекърши щита без усилие.
— Тогава как? Как ще го спрем?
— Трябват ни съюзници — каза Егвийн. Вдиша дълбоко. — Той може да бъде убеден от хора, на които вярва.
Или можеше да бъде принуден да се откаже, изправен пред достатъчно голяма група, съюзена да го спре.
Сега това бе по-съдбоносно от разговора ѝ с Елейн и Нинив.
Глава 4
Шарката стене
— Какво е това? — попита Перин, намръщен от острата миризма на гниещо месо. Не виждаше никакви трупове, но според носа му земята трябваше да е осеяна с тях.
Беше спрял Горун край пътя за Джеанна и гледаше на север към хълмистата равнина. Тревата беше кафява и жълта, но по-натам ставаше по-тъмна, сякаш бе поразена от някаква болест.
— Виждала съм го — каза Сеонид, дребничката светлокожа Айез Седай, наведе се и откъсна листенце от някакъв бурен. Носеше зелена вълнена рокля, изящна, но без никаква украса, единственият ѝ накит бе пръстенът с Великата змия.
Високо горе глухо отекна гръм. Зад Сеонид стояха шест Мъдри, скръстили ръце и с неразгадаеми лица. Перин дори не бе помислил да каже на Мъдрите — или на двете им чирачки Айез Седай — да останат назад. Може би имаше късмет, че позволиха на него да придружи тях.
— Да — каза Неварин и гривните ѝ дръннаха, когато клекна и взе листото от Сеонид. — Ходих в Погибелта веднъж, като момиче. Баща ми реши, че е важно да я видя. Това прилича на видяното там.
Перин беше стъпвал в Погибелта само веднъж, но видът на тези черни петънца наистина бе характерен. Червена сойка изпърха към едно от далечните дървета и закълва по клони и листа, но не намери нищо интересно и отлетя.
Обезпокоителното беше, че растенията тук изглеждаха по-добре от много, покрай които бяха минали по пътя. Покрити с петна, но живи, избуяли дори.
„Светлина — помисли си Перин, след като взе подаденото му от Неварин листо. Миришеше на развала. — Що за свят е това, щом Погибелта изглежда по-добрата възможност?“
— Мори обиколи цялото петно — каза Неварин и кимна към застаналата наблизо Дева. — Става по-тъмно близо до центъра.
Не можа да види какво има там. Перин смуши Горун встрани от пътя. Файле го последва. Изобщо не миришеше на уплашена, макар че войниците от Две реки се поколебаха.
— Лорд Перин? — подвикна Уил.
— Вероятно не е опасно — каза Перин. — Птиците все още влизат и излизат от него. И животни също сигурно.
Погибелта беше опасна заради онова, което живееше там. А ако онези зверове по някакъв начин бяха дошли на юг, трябваше да го разберат. Айилците закрачиха след него без думи. А след като Файле тръгна с него, Берелайн също трябваше да тръгне, с Анура и Гален по петите ѝ. За щастие Алиандре се бе съгласила да остане назад и да надзирава лагера и бежанците, докато Перин го няма.