Мат затаи дъх и зачака, но старият мъж не се върна. Номер ли беше това? Нима този вход бе поставен тук, за да…
Ноал влезе през портала и се олюля. Том остави факлата си на пода и притича да му помогне.
— Запечата ме отвън — обясни на Мат и Том. — Наложи се да начертая друг триъгълник върху първите.
— Поне знаем, че има откъде да бягаме — каза Том.
„Стига проклетите Аелфини и Еелфини да не го преместят“, помисли Мат, спомнил си предишното гостуване, завършило с обесването му. Тогава стаите и коридорите се бяха изместили мистериозно, напук на всичко нормално.
— Я вижте там — каза Том.
Мат сниши копието си, а Ноал измъкна отнякъде къс железен меч. Том сочеше факлата си, която гореше колебливо на пода, където я беше оставил, до един от отдушниците, от които бълваше пара.
Бялата пара се отдръпваше от пламъците като издухана от вятър. Само че никакъв вятър не можеше да накара пара да се движи така неестествено. Закъдряше се на клуп около огъня. Том се приближи, вдигна факлата, насочи я към стълба пара и той се наклони назад от пътя ѝ. Том заби факлата право на пътя на парата и тя се разцепи, заобиколи пламъка и се сля отново в един поток над него.
Том се обърна към двамата, вдигнал въпросително вежди.
— Не питай мен — каза навъсено Мат. — Казах, че това място е непонятно. Обаче ако това е най-странното, което ще видим тук, аз съм мурандийски мустак. Хайде.
Избра един от коридорите и закрачи към него. Другите двама побързаха да го догонят. Парата сияеше на тавана и къпеше черния коридор в млечната си светлина. Подът бе направен от застъпващи се ъгловати плочки, които отново неприятно му напомниха за люспи. Коридорът беше широк и дълъг, другият край — далечен и тъмен.
— Направо не е за вярване — измърмори Ноал, вдигнал фенера, — че всичко това се побира в тази кула.
— Едва ли сме вече в кулата — каза Мат. Забеляза някъде горе и напред на стената прорез, наподобяващ прозорец. Беше разположен малко прекалено високо.
— Тогава къде… — Ноал замълча, щом стигнаха до прозореца, който се оказа разкривен квадрат. Надникнаха през него и пред очите им се откри неестествена гледка. Бяха на няколко етажа височина в нещо като шпил, но онова отвън определено не беше Андор.
Прозорецът гледаше над балдахин от гъста растителност, която беше прекалено жълта. Мат разпозна тънките дървета с провиснал чадър от клони на върха, макар че преди ги бе видял отдолу. Наподобяващите папрат дървета с разгънати като ветрила листа също му бяха познати, макар че тези сега имаха някакви тъмни плодове, които висяха под листата и ги караха да провисват надолу.
— Милостта на Веяча — прошепна Ноал, фраза, която Мат никога не бе чувал.
Ноал имаше основание да е изумен. Мат си спомняше как беше огледал гората първия път и осъзна, че разкривеният вход го е отвел не на друго място, а в съвсем друг свят.
Погледна настрани. Дали можеше да види трите шпила, които бе забелязал при първото си гостуване? Като че ли ги нямаше, въпреки че тук всеки следващ прозорец, покрай който минеха, можеше да покаже различна гледка. Можеше да са…
Спря и се втренчи през прозореца. Успя да различи една кула отляво. И тогава разбра. Беше вътре в един от онези шпилове, които бе видял отдалече при първото си гостуване.
Потисна трепета си и се обърна. Поне знаеше със сигурност, че е на същото място. Означаваше ли това, че световете на Аелфините и Еелфините са едно и също? Дано. Моарейн беше пропаднала през втория от изкривените червени входове, което означаваше, че най-вероятно е пленена от Еелфините, лисиците.
Точно те бяха обесили Мат. Змиите поне само го бяха изхвърлили от света си, без да му дадат полезни отговори. И към тях изпитваше яд, но лисиците… те бяха отказали да отговорят на въпросите му и му бяха дали вместо това проклетите спомени!
Продължиха по коридора и скоро го обзе чувството, че го наблюдават. Извърна се и зърна някакво движение далече назад.
Завъртя се рязко, готов да захвърли факлата и да се бие с ашандарея, но не видя нищо. Другите двама замръзнаха и се заозъртаха притеснено. Мат продължи гузно напред, но бързо му мина, след като Том скоро направи същото. Стигна дотам, че метна един нож към някакво тъмно петно на стената.
Желязното оръжие издрънча и глухият звън отекна надалече по коридора.
— Съжалявам — каза Том.
— Няма нищо — отвърна Мат.
— Наблюдават ни, нали? — попита Ноал. Гласът му беше тих и леко изнервен: Светлина! Мат се чувстваше готов да изскочи от кожата си и да побегне, като зареже всичко. В сравнение с това Ноал прозвуча стабилно.