— Подозирам, че да — каза Мат.
След няколко мига стигнаха другия край на много дългия коридор и се озоваха в зала досущ като първата, само дето нямаше вход в центъра. Четири коридора извеждаха в далечния мрак.
Избраха друга посока, като се постараха да запомнят пътя, по който тръгват. Невидимите очи дращеха гърбовете им. Забързаха по коридора и влязоха в друга зала. Беше точно като предишната.
— Лесно е да се обърка човек в такова място — каза Ноал, отвори торбата си и извади лист и молив. Направи на листа три точки, след което ги свърза с линии, изобразяващи коридорите и помещенията, през които бяха минали. — Всичко е въпрос на поддържане на добра карта. Една добра карта може да означава живот или смърт. Можете да ми се доверите за това.
Мат се обърна и се загледа натам, откъдето бяха дошли. Отчасти му се искаше да продължи напред и да не поглежда назад, но трябваше да разбере.
— Хайде — рече той и тръгна обратно.
Том и Ноал се спогледаха, но побързаха да го догонят. Отне им половин час, докато се върнат до първата зала, където трябваше да е входът. Намериха я празна. Стълбовете пара се вдигаха от ъглите. Имаше ги и в другите две помещения.
— Невъзможно! — каза Ноал. — Минахме точно по предишния път! Изходът трябва да е тук.
В далечината — смътно и едва доловимо — Мат чу смях. Съскащ, заканителен смях. Злобен.
Вледени се.
— Том — каза Мат, — да си чувал някаква история за Биргит Сребролъката и гостуването ѝ в кулата Генджей?
— Биргит ли? — попита Том и вдигна глава, както се бе навел да огледа пода с Ноал. Като че ли бяха убедени, че входът трябва да е издърпан долу под някакъв скрит капак. — Не, не бих казал.
— А история за жена, задържана два месеца в лабиринт от коридори в една крепост?
— Два месеца ли? Ами, не. Но има една за Елмиара и Сенкооките. Скитала сто дни в един лабиринт, докато търсела прокълнатия целебен извор на Сунд, за да спаси живота на любимия си.
Сигурно беше това. Историята бе оцеляла. Само беше променила облика си, както ставаше с повечето истории.
— Не е излязла, нали?
— Не. Умряла само на две стъпки от извора, но отделена от него от стена. Чувала бълбукането му. Било последният звук, който чувала, преди да умре от жажда.
Старият веселчун се огледа, сякаш не беше сигурен дали държи да разказва подобна история на такова място.
Мат поклати глава. Да го изгори дано, колко ги мразеше тия лисици. Трябваше да има път към…
— Нарушили сте сделката — каза тих глас.
Мат се завъртя като мълния. В коридора зад тях бе застанало едно от съществата, които Мат помнеше, може би точно същото, което го бе посрещнало предния път. Къса светлочервена коса, увиснала от белия череп, заострени уши. Жилаво и високо, с непропорционално широки за кръста рамене. Носеше бели кожени ремъци през гърдите — Мат не искаше и да мисли от какво може да са направени — и дълга черна пола.
Най-отличително беше лицето му. Неестествено големи очи, светли, с точица ирис в центъра. Тясна челюст и остри черти. Като лисица. Един от Еелфините, господарите на това селение.
Беше дошло да си поиграе с мишката.
— Няма никаква сделка тука — каза Мат, като се постара да прикрие нервността си. — Можем скапано да донесем каквото си искаме.
— Нямането на сделка е опасно — каза Еелфинът. — За вас. За щастие, мога да ви заведа където желаете.
— Ами добре. Заведи ни.
— Оставете желязото си — каза Еелфинът. — Музикалните си инструменти. Огъня си.
— Никога — отвърна Мат.
Големите очи на Еелфина примигаха. Бавно, преднамерено. Съществото пристъпи тихо напред. Мат вдигна ашандарея, но Еелфинът не направи заплашително движение. Плъзна се покрай тримата и заговори тихо.
— Хайде сега. Не можем ли да си говорим вежливо? Дошли сте в нашия свят, за да търсите. Ние имаме власт да ви дадем каквото желаете, каквото ви трябва. Защо не покажете доверие? Оставете сечивата си за огън. Тях само — и обещавам, че ще ви водя донякъде.
Гласът му бе хипнотичен, успокоителен. Звучеше разумно. За какво им беше огън? Достатъчно светло беше с тази мъгла. Беше…
— Том — каза Мат. — Музика.
— Какво? — попита Том. Гласът му май трепереше.
— Свири нещо. Няма значение какво.
Том извади флейтата си и Еелфинът присви очи. Том започна да свири. Беше позната песен — „Вятърът, който клати върбите“. Мат смяташе да прикотка Еелфина, може би да приспи бдителността му. Но песента сякаш помогна облакът от ума му да се разсее.