— Това не е нужно — каза Еелфинът и изгледа сърдито Том.
— Нужно е — настоя Мат. — И няма да оставим никакъв проклет огън. Освен ако не обещаеш, че ще ни заведеш до централната зала и ще ни върнеш Моарейн.
— Не мога да направя тази сделка — каза съществото и продължи да обикаля около тях. Мат се въртеше след него, без да го оставя зад гърба си. — Нямам такава власт.
— Доведи някой, който има.
— Невъзможно — каза Еелфинът. — Слушайте ме. Огън не е нужен. Ще ви заведа на половината път до централната зала, Залата на връзките, стига да оставите този ужасен огън. Оскърбява ни. Искаме само да изпълним желанията ви.
Съществото явно се опитваше отново да ги приспи, но интонацията му беше разстроена от свирнята на Том. Мат го погледа, а после запя. Нямаше най-добрия глас на света, но не беше и ужасен. Еелфинът се прозя, после се смъкна до стената и притвори очи. След малко спеше.
Том свали флейтата от устните си. Личеше му, че е впечатлен.
— Браво — прошепна Ноал. — Нямах представа, че толкова добре владееш Древната реч.
Мат се сепна. Не беше осъзнал, че говори на нея.
— Моята Древна реч е позанемарена — каза Ноал и се почеса по брадичката. — Но схванах доста неща. Проблемът е, че все още не знаем пътя през това място. Как ще минем, без да ни води някой от тях?
Беше прав. Биргит беше скитала тук месеци, без да знае дали целта ѝ не е само на няколко крачки от нея. Стаята, където Мат се беше срещнал с еелфинските водачи… беше казала, че щом стигнеш там, трябва да се спазарят с теб. Това трябваше да е Залата на връзките, за която бе споменал Еелфинът.
Горката Моарейн. Беше минала през един от червените входове. Трябваше да е била защитена от договора на Еелфините с древните Айез Седай. Но онзи вход беше унищожен. Никакъв изход.
Когато Мат бе дошъл първия път, го бяха похвалили, че е постъпил благоразумно, като се е сетил да ги помоли да напусне. Макар все още да негодуваше, че Еелфините не отговориха на въпросите му, вече разбираше, че те не правят това. Аелфините бяха за въпроси. Еелфините изпълняваха молби. Но изопачаваха тези молби и взимаха каквато цена си поискат. Мат неволно ги беше помолил да му запълнят паметта, да го освободят от айезседайката и за изход от Кулата.
Ако Моарейн беше знаела това и не беше помолила за изход като него… или ако беше помолила за път до изхода, без да знае, че е унищожен…
Мат беше помолил за изход. Бяха му го дали, но не можеше да си спомни какъв беше. Всичко беше станало черно и се беше събудил увиснал от ашандарея.
Извади нещо от джоба си и го стисна здраво в юмрука си.
— Аелфините и Еелфините минават някак — прошепна той. — Значи трябва да има правилен път.
— В една посока — каза Ноал. — Четири избора, след тях още по четири и след тях още по четири… Шансът ни е невероятно малък!
— Шансът — каза Мат и протегна ръка. В шепата му имаше зарове. — Какво ми пука за шансове?
Двамата погледнаха костените му зарове, после — лицето му. Мат усещаше как късметът му се надига.
— Дванайсет точки. По три за всеки вход. Ако хвърля едно, две или три, тръгваме направо. Четири, пет или шест, хващаме надясно и тъй нататък.
— Но, Мат — прошепна Ноал и хвърли поглед към спящия Еелфин. — Хвърлянията няма да са равностойни. Първо, не можеш да хвърлиш едно, а седем е най-вероятното и…
— Не разбираш, Ноал — прекъсна го Мат и хвърли заровете на пода. Затъркаляха се по люспестите плочки и затракаха като зъби. — Няма значение какво е вероятно. Не и когато аз съм в играта.
Заровете се укротиха. Единият се заклещи в цепнатина между две плочки и замръзна колебливо с единия ръб във въздуха. Другият спря с една точка отгоре.
— Какво ще кажеш за това, Ноал? — попита Том. — Май може да хвърли едно все пак.
— Думи нямам — отвърна Ноал и се почеса по брадичката.
Мат взе ашандарея, прибра заровете и тръгна право напред. Двамата го последваха.
На следващото разклонение Мат отново хвърли и се падна девет.
— Назад откъдето дойдохме ли? — попита намръщено Том. — Това е…
— Точно това ще направим — каза Мат, обърна се и тръгна обратно. Заспалия Еелфин го нямаше.
— Може да са го събудили — подхвърли Ноал.
— Или да е в друга стая — каза Мат и метна отново заровете. Пак девет. Беше с лице натам, откъдето бе дошъл, така че девет означаваше отново да се върнат. — Аелфините и Еелфините имат правила — каза Мат, обърна се и затича по коридора. Другите двама хукнаха след него. — И това място има правила.