— Правилата трябва да са смислени, Мат — каза Ноал.
— Трябва да са последователни — отвърна Мат. — Но не са длъжни да спазват нашата логика. Защо да я спазват?
Струваше му се логично. Потичаха доста — този коридор изглеждаше много по-дълъг от другите. Беше се позадъхал, когато стигнаха следващата стая. Хвърли отново заровете, но подозираше какво ще види. Девет. Обратно към първата стая.
— Виж, това е глупаво! — каза Ноал, след като се обърнаха и отново затичаха назад. — Никога няма да стигнем доникъде така!
Мат продължи да тича, без да му обърне внимание. Скоро отново стигнаха до първата стая.
— Мат — заговори Ноал умолително. — Не можем ли поне…
Млъкна, щом влязоха в първата зала. Защото не беше първата зала. Това помещение имаше бял под и беше огромно, с дебели черни колони, издигащи се към невидим таван далече горе.
Сияйната бяла мъгла от коридора се изсипа в залата и полетя нагоре в тъмното като водопад, тръгнал с краката нагоре. Макар подът и колоните да приличаха на стъкло, Мат знаеше, че на допир ще са грапави като камък. Залата бе осветена от много блестящи жълти ивици, които минаваха по всяка колона там, където стъклото-камък бе изваяно на остри жлебове.
Том го плесна по рамото.
— Мат, момко, това беше безумно. И ефикасно. Някак.
— Точно каквото трябваше да очаквате от мен — каза Мат и подръпна периферията на шапката си. — Бил съм в тази стая. На дирята сме. Ако Моарейн още е жива, ще е някъде по-натам.
Глава 54
Светлината на света
Том вдигна факлата и заоглежда огромните звездовидни черни колони и сияещите жълти линии по тях. Придаваха болезнена светлина на цялата зала и на нея веселчунът изглеждаше блед и измъчен.
Мат помнеше вонята на това място, мухлясалата му запареност. След като вече знаеше какво да търси, долови и друга миризма. Мускусната воня на животинска бърлога. Леговище на хищник.
От помещението извеждаха пет коридора, по един на всеки вътрешен връх на звездната форма. Помнеше, че беше минал по един от тези коридори, но не беше ли имало само един изход тогава?
— Чудя се колко нависоко стигат тия колони — рече Том, вдигна още по-високо факлата и примижа.
Мат стисна ашандарея по-здраво. Бяха влезли в лисичата бърлога. Опипа медальона си. Еелфините не бяха прибягнали до Силата срещу него преди, но все трябваше да имат някакво понятие за нея, нали? Разбира се, огиерите не можеха да преливат. Може би това означаваше, че и Еелфините не могат.
Откъм стените се разнесе шумолене. Запомръдваха сенки. Еелфините бяха там, в тъмното.
— Том — каза Мат. — Трябва да посвириш пак.
Том се загледа в тъмното. Не възрази. Вдигна флейтата и засвири. Звукът изглеждаше тъжен и самотен в огромното помещение.
— Мат — рече Ноал, който бе клекнал близо до центъра на залата. — Това…
— Знам. Прилича на стъкло, но на допир е като камък.
— Не, не това — каза Ноал. — Тука има нещо.
Мат се приближи. Том също дойде при тях, гледаше и свиреше. Ноал вдигна фенера и освети разтопена буца шлака, с големината може би на малко сандъче. Беше черна, но по-тъмно, по-малко отразяващо черно от пода и колоните.
— Как си го обясняваш? — попита Ноал. — Може би е някой от капаците?
— Не. Не е.
Двамата го погледнаха.
— Това е рамката на вратата — на Мат му призля. — Рамката от червен камък. Когато влязох през нея, беше в центъра на помещение като това. Когато се стопи от другата страна…
— Се е стопила и тук — каза Ноал.
Тримата се вторачиха в нея. Флейтата на Том зазвуча тъжно.
— Е — каза Мат. — Бездруго знаехме, че не е изход. Ще трябва да се пазарим за измъкването си. — „И много ще се постарая този път да не ме обесят.“
— Заровете ще ни заведат ли? — попита Ноал и се изправи.
Мат ги опипа в джоба на палтото си.
— Защо не.
Но не ги извади. Обърна се и огледа залата. Музиката на Том като че ли беше усмирила някои сенки. Но други още се движеха. Във въздуха витаеше неспокойствие.
— Мат? — попита Том.
— Знаехте, че ще се върна — заговори Мат високо. Гласът му не отекна. Светлина! Колко голямо беше това помещение? — Знаехте, че ще се върна в проклетото ви селение, нали? Знаехте, че рано или късно ще ме хванете.
Том смъкна колебливо флейтата.
— Покажете се! — извика Мат. — Чувам дращенето ви, чувам дъха ви.
— Мат — рече Том и сложи ръка на рамото му. — Не са можели да знаят, че ще се върнеш. Моарейн не знае дали изобщо ще дойдеш.
Мат се взираше в тъмното. После попита:
— Виждал ли си някога хора да водят добитък за клане, Том?