Веселчунът се поколеба, след което поклати глава.
— Ами, всеки си го прави по свой си начин — каза Мат. — Но добитъкът, виждаш ли, някак знае, че нещо не е наред. Надушват кръвта. Надушват смъртта. В паника са, дърпат се и не искат да влязат в кланицата. И знаеш ли как се оправя това?
— Трябва ли да говорим за това точно сега, Мат?
— Оправя се — продължи Мат, — като ги преведеш през кланицата няколко пъти, когато е чиста, когато миризмите не са толкова силни и когато не ги водиш да ги колят. Оставяш ги да преминат и да се измъкнат, нали, и после ще си мислят, че е безопасно — погледна Том. — Те още тогава са знаели, че ще се върна. Че ще оживея от онова бесене. Те знаят разни неща, Том. Да ме изгори дано, но знаят.
— Ще излезем, Мат — увери го Том. — Можем. Моарейн го е видяла.
Мат кимна и каза твърдо:
— Разбира се, че ще излезем. Те играят игра, Том. А аз печеля игри — извади заровете от джоба си. „Повечето пъти поне.“
Някакъв глас прошепна зад тях:
— Добре дошъл, сине на битките.
Мат се завъртя, изруга и огледа залата.
— Там — посочи му Ноал с тоягата си. До една от колоните стоеше друг Еелфин. По-висок, с по-изострено лице. Очите му отразиха светлината на факлите. Оранжеви очи.
— Мога да ви заведа където искате да идете — каза Еелфинът с груб стържещ глас и вдигна ръка да се заслони от пламъците на факлите. — Срещу цена.
— Том, музика.
Том засвири отново.
— Един от вас вече се опита да ни накара да си оставим инструментите — рече Мат. — Няма да стане.
— Идвате да търсите сделка, а нарочно се противопоставяте? Нищо не сме направили, за да си спечелим това.
Мат смъкна шалчето от шията си.
— Нищо ли?
Съществото не отвърна, макар че отстъпи в по-тъмното между колоните. Острото му лице вече едва бе осветено от жълтите отблясъци.
— Защо желаете да говорите с нас, сине на битките — зашепна от сенките, — щом не искате да се спазарите?
— Не — каза Мат. — Никакви пазарлъци, докато не стигнем в голямата зала. Залата на връзките.
Това бе мястото, където щяха да ги обвържат с договора. Нали точно това бе казала Биргит? Разбира се, самата тя като че ли беше разчитала на приказки и мълва.
Том продължаваше да свири, очите му шареха насам-натам, докато се мъчеше да следи сенките. Ноал задрънка малките цимбали, които беше вързал за крачолите си — потупваше ги в ритъм с музиката на Том. Сенките обаче продължиха да се движат.
— Вашите… утешения няма да ни забавят, сине на битките — рече нов глас зад тях. Друг Еелфин, малко пред сенките. Женска, с червен гребен, спускащ се назад до гърба ѝ, и с кръстосани кожени ремъци през гърдите. Червените ѝ устни се усмихнаха. — Ние сме близките древни, воините на сетната скръб, вещите в тайни.
— Гордей се, сине на битките — изсъска друг глас и Мат отново се извъртя, на челото му изби пот. Женската изчезна в сенките, но на светло излезе друг Еелфин. Носеше дълъг извит бронзов нож с изковани по острието рози, бодлите им стърчаха пред кръстатия предпазител. — Привличаш най-умелите от нас. Трябва да бъдеш… вкусен.
— Какво… — почна Мат, но мършавият, опасен на вид Еелфин се дръпна назад в сенките и изчезна. Твърде бързо. Сякаш тъмнината го погълна.
Други зашепнаха тихо в сенките, гласовете им се застъпваха. Лица се показваха от мрака, с широко отворени нечовешки очи и извити в усмивка устни. Имаха остри зъби.
Светлина! В залата имаше десетки Еелфини. Местеха се насам-натам, изскачаха на светло и се скриваха в тъмното. Някои бяха безразлични, други — оживени. Всички обаче изглеждаха опасни.
— Ще се спазариш ли? — попита един.
— Дошъл си без договор. Опасно — рече друг.
— Сине на битките.
— Вкусът!
— Усети страха му.
— Ела с нас. Остави ужасната си светлина.
— Трябва да се сключи сделка. Ще чакаме.
— Търпеливи сме. Вечно.
— Вкусът!
— Стига! — изрева Мат. — Никакви сделки! Не и преди да стигнем до центъра.
Том смъкна флейтата от устата си.
— Мат. Мисля, че музиката вече не действа.
Мат кимна отсечено. Том му трябваше готов с оръжията. Веселчунът пъхна флейтата под наметалото си и извади ножове. Без повече да обръща внимание на шепнещите гласове, Мат хвърли заровете на пода.
Щом се завъртяха, един Еелфин изскочи от тъмното до най-близката колона и се втурна към тях. Тичаше на четири крака. Мат замахна с копието, но върхът мина през него все едно, че беше дим.
Илюзия ли бе това? Мат се поколеба и друго същество се стрелна, сграбчи заровете и се дръпна назад към сенките. Нещо блесна във въздуха. Ножът на Том. Удари съществото в рамото, заби се хубаво и от раната плисна тъмна кръв.