Конете и без това бяха наплашени и гледката наоколо с нищо не повиши духа им. Перин задиша през устата, за да смекчи вонята на гнило и смърт. Теренът тук също беше мокър — да можеше поне облаците да се разкарат, та слънцето да поизсуши земята — и опасен за конете, тъй че не бързаха. Яздеха през детелина и ниски бурени и колкото повече навлизаха, толкова по-повсеместни ставаха тъмните петънца. След няколко минути кафявите растения вече бяха повече от зелените и жълтите.
Стигнаха до малка долчинка между склоновете на три хълма и Перин дръпна юздите на Горун. Другите се скупчиха около него. Пред тях имаше някакво странно селце. Ниски колиби, построени от странно дърво, като големи тръстики, и покривите бяха от растения — но не слама, а огромни листа, широки колкото две мъжки длани.
Никакви растения нямаше тук, само песъчлива почва. Перин се смъкна от седлото и се наведе да я опипа, разтърка зърнистата кал между пръстите си. Погледна към другите. Миришеха на смут.
Поведе предпазливо Горун към селото. Погибелта се излъчваше оттам, но допирът ѝ не личеше по самото село. Девите се разпръснаха напред, забулили лицата си, Сюлин водеше. Огледаха набързо колибите, споделиха си нещо с бързи жестове и се върнаха.
— Никой ли няма? — попита Файле.
— Никой — отвърна Сюлин и предпазливо смъкна булото си. — Това място е изоставено.
— Кой би построил такова село, и то не къде да е, а в Геалдан? — попита Перин.
— Не е било построено тук — каза Масури.
Той се обърна към тъничката Айез Седай.
— Това село не е тукашно — поясни тя. — Никога не съм виждала такова дърво.
— Шарката стене — промълви Берелайн. — Мъртъвци възкръсват, стара смърт. В градовете изчезват стаи, храната се разваля.
Перин се почеса по брадичката. Спомни си деня, когато собствената му брадва се опита да го убие. Щом цели села изчезваха и се появяваха на други места, щом Погибелта избуяваше от разломи, където Шарката се разкъсваше… Светлина! Колко ли още се бяха влошили нещата?
— Изгорете това село — каза той и се обърна. — С Единствената сила. Изпепелете колкото може повече от заразените растения. Може би ще успеем да го спрем. Ще преместим армията на час път оттук и ще останем на лагер и утре, ако ви трябва повече време.
За първи път нито една от Мъдрите или Айез Седай дори не изсумтя недоволно от пряката му заповед.
„Тръгни с нас на лов, братко.“
Перин се намери във вълчия сън. Смътно помнеше, че седи задрямал до гаснещия светилник и чака да чуе доклада за унищожаването на странното село. Беше чел „Пътуванията на Джейин Бродяжника“ — Гаул я бе намерил сред оцелялото от Малден.
Сега лежеше по гръб във висока до кръста му трева. Взираше се нагоре, а тревата шушнеше около него, развълнувана от вятъра. В небето назряваше същата буря, тук, както и в будния свят. По-свирепа тук.
Можеше почти да я усети как иде все по-близо. Сякаш пълзеше надолу от небето, за да го погълне.
„Млади бико! Хайде! Ела на лов!“
Гласът беше на вълчица. Перин инстинктивно знаеше, че я наричат Танцуващата сред дъбове, заради начина, по който се промъкваше между млади дръвчета като кутре. И други имаше. Шепнещия. Утринната светлина. Искрите. Безграничния. Цяла дузина вълци го зовяха, някои живи, които сега спяха, други — духове на вълци, отдавна умрели.
Зовяха го със смесица от миризми, образи и звуци. Миризмата на скоклив елен, разравящ пръстта със скоковете си. Нападали листа под тичащи вълци. Победоносно ръмжене, възбудата на тичаща вкупом глутница.
Подканите пробудиха нещо дълбоко в него, вълка, който се мъчеше да държи заключен. Но един вълк не можеше да бъде заключен задълго. Или се измъкваше, или умираше. Не понасяше плен. Копнееше да скочи на крака и да им отпрати ликуващото си съгласие, да се слее с глутницата. Беше Младия бик и беше добре дошъл тук.
— Не! — каза Перин. Надигна се и се хвана за главата. — Няма да се изгубя в теб.
Скокливец клечеше в тревата вдясно от него. Изгледа го с немигащи златни очи, отразили блясъците на мълниите горе. Тревата стигаше до шията му.
Перин отпусна ръце. Въздухът бе тежък, изпълнен с влага, и миришеше на дъжд. Над мириса на бурята и тази на сухо поле успя да подуши търпението на Скокливец.
„Ти си поканен, Млади бико“ — отпрати към него Скокливец.
— Не мога да ловувам с вас — обясни Перин. — Скокливец, вече говорихме за това. Губя себе си. Когато вляза в битка, ставам яростен. Като вълк.
„Като вълк ли? Млади бико, ти си вълк. И човек. Ела на лов.“