Беше различно от предишното му идване. Нямаше прах по пода, та стъпките им да оставят отпечатъци. Може би тогава бяха знаели, че идва, и бяха посипали прахта, за да го объркат? Или пък сега бяха почистили прахта, понеже бяха знаели, че може да им дойдат гости? Как да разбере човек в такъв шантав свят?
Преди пътя беше дълъг. Или сега беше станал къс? Времето тук се объркваше. Като че ли бягаха от часове, а в същото време имаше чувството, че са изтекли едва няколко мига.
А след това входът изникна пред тях, появи се като нападаща пепелянка. Допреди миг го нямаше. Рамката на отвора представляваше изкусно резбовано дърво с невъзможни фигури на виещи се лози, които сякаш се удвояваха и наслагваха една върху друга по невъобразим начин.
Тримата се заковаха на място.
— Огледала — каза Ноал. — Виждал съм такова нещо. Точно така го правят: объркват нещата с огледала — говореше изнервено. Къде можеше да се скрият огледала в един проклет прав тунел?
Бяха се озовали точно където трябва. Мат го надушваше. Вонята на Еелфини тук беше най-силна. Стисна зъби и прекрачи през входа.
Залата беше точно както я помнеше. Никакви колони, макар че помещението определено беше звездообразно. Осем върха и само един вход. Блестящите жълти ивици минаваха по острите ръбове на стаята и осем пиедестала се издигаха пред всеки от тях, черни и злокобни.
Беше съвсем същото. С изключение на жената, която се рееше във въздуха в центъра.
Беше загърната само в тънка бяла мъгла, която се местеше и светеше около нея, очертанията ѝ изглеждаха размътени, без да са скрити. Очите ѝ бяха затворени, а черната ѝ коса — къдрава, но без някогашните съвършени къдрици — пърхаше все едно, че отдолу полъхваше вятър. Ръцете ѝ лежаха отпуснати на корема и на лявата ѝ китка имаше някаква странна гривна от нещо, което приличаше на стара пожълтяла кост.
Моарейн.
Заля го вълна от чувства. Тревога, отчаяние, загриженост, благоговение. Тя бе започнала всичко това. Мат я беше мразил понякога. Също така ѝ дължеше живота си. Беше първата, намесила се в живота му, като го теглеше насам-натам. И все пак, като се замислеше, разбираше, че е била най-честната от всички, които го бяха използвали. Неотстъпваща. Непреклонна. И самоотвержена.
Беше посветила всичко, за да опази три глупави момчета, и тримата — в пълно неведение за онова, което светът щеше да поиска от тях. Беше твърдо решена да ги отведе на безопасно място. Може би да ги пообучи малко, все едно дали искат, или не.
Защото се нуждаеха от това.
Светлина, мотивите ѝ сега изглеждаха толкова ясни. Това не намаляваше яда му към нея, но го караше да изпитва благодарност. Да я изгори дано, колко объркано беше това кълбо от чувства! Проклетите лисици — как смееха да я държат така! Беше ли жива?
Ноал гледаше мрачно, Том — невярващо. Мат пристъпи напред, за да издърпа Моарейн. Но щом ръката му докосна мъглата, усети изгаряща болка. Изкрещя, дръпна се назад и тръсна ръката си.
— Скапано горещо е!
Млъкна, щом Том пристъпи напред.
— Том… — почна Мат.
— Все ми е едно — каза веселчунът.
Доближи се до мъглата, бръкна в нея и дрехите му задимяха, очите му се насълзиха от болка. Но той не трепна. Зарови с ръце в мъглата, хвана Моарейн и я издърпа навън. Тялото ѝ увисна в прегръдката му, но старите му кокали бяха здрави, а и тя бе толкова крехка, че едва ли тежеше много.
Светлина! Мат беше забравил колко дребничка беше. С цяла глава по-ниска от него. Том коленичи, смъкна веселчунското си наметало и я загърна в него. Очите ѝ бяха затворени.
— Тя дали е… — почна Ноал.
— Жива е — промълви Том. — Усетих пулса ѝ — свали гривната от ръката ѝ. Беше във формата на извит назад мъж с вързани за глезените китки и облечен в странна дреха. — Прилича на някакъв тер-ангреал — каза Том и пъхна гривната в джоба на наметалото си. — Ще…
— Ангреал е — заяви някакъв глас. — Мощен почти колкото ша-ангреал. Може да влезе в цената ѝ, ако пожелаете да платите.
Мат се обърна рязко. Пиедесталите вече бяха заети от Еелфини — четири мъжки, четири женски. Всички носеха бяло вместо черно — бели поли и ремъци през гърдите за мъжките и блузи за женските, направени от някаква смущаваща бяла материя, която приличаше на кожа.
— Внимавайте какво говорите — прошепна Мат на Том и Ноал, като се мъчеше да скрие тревогата си. — Кажеш ли нещо погрешно, ще ти скъсат нервите и ще твърдят, че сам си го пожелал. Не им искайте нищо.