Отметна глава и изрева от непоносимата болка.
Еелфините го гледаха в екстаз и се хранеха с нещо, което извираше от него. Почти невидима пара червено и бяло.
— Вкусът! — възкликна с наслада един Еелфин.
— Най-сетне! — извика друг.
— Как се извива около него! — каза онзи, който бе изтръгнал окото му. — Как се върти! Миризми на кръв във въздуха! И комарджията е в центъра на всичко! Вкусвам самата съдба!
Мат виеше от болка и се взираше с едното си, замъглено от сълзи око в мрака горе. Празната дупка на изваденото сякаш бе пламнала! Изгаряше го! Усещаше как кръвта засъхва по лицето му и се отлюспва. Не спираше да крещи. Еелфините задишаха все по-дълбоко, опиянени.
Мат нададе последен писък, после стисна юмруци и зъби, макар да не можеше да спре тихия стон — ръмжене, изпълнено с болка и гняв — дълбоко в гърлото си. Един от мъжките Еелфини се свлече на пода съкрушен. Беше същият, който бе изтръгнал окото му стискаше го в шепите си, свит на кълбо около него. Другите започнаха да залитат назад към колоните от двете страни на залата, търсеха в тях опора.
Ноал притича към него. Том го последва, с Моарейн в прегръдката му.
— Мат? — попита Ноал.
Стиснал зъби срещу болката, Мат посегна с усилие назад и взе шапката си от белия опръскан с кръв под. Нямаше да си остави шапката, да го изгори дано! Беше скапано добра шапка.
Олюля се и се изправи.
— Окото ти, Мат… — каза Том.
— Все едно. — „Да ме изгори дано, какъв съм глупак. Проклет глупак с дървена глава.“ Едва можеше да мисли от болка.
Другото му око примига да махне сълзите. Сякаш наистина бе изгубил половината светлина на света. Все едно гледаше през прозорец с една почернена половина. Въпреки изгарящата болка имаше чувството, че ще може да си отвори окото.
Но не можеше. Нямаше го. И никоя преливаща Айез Седай нямаше да може да го замени с друго.
Нахлузи шапката на главата си, напук на болката. Дръпна периферията наляво, за да скрие празната дупка, после се наведе да вдигне ашандарея, залитна, но успя.
— Аз трябваше да платя — каза Том горчиво. — Не ти, Мат. Ти дори не искаше да дойдеш.
— Изборът си беше мой — каза Мат. — А и все едно, трябваше да го направя. Това е един от отговорите, които ми казаха Аелфините първия път. Трябваше да дам половината светлина на света, за да спася света. Проклети змии.
— Да спасиш света? — Том погледна кроткото лице на Моарейн. Беше оставил торбата си на пода.
— Тя все още има да свърши нещо — каза Мат. Болката се отдръпваше донякъде. — Тя ни е нужна, Том. Да ме изгори дано, сигурно има нещо общо с Ранд. Все едно, това трябваше да се случи.
— А ако не беше? — попита Том. — Тя каза, че видяла…
— Все едно — прекъсна го Мат и се обърна към входа. Еелфините все още изглеждаха съсипани. Сякаш на тях им бяха извадили око, ако се съдеше по физиономиите им!
— Е, това му се вика гледка — каза Ноал, докато оглеждаше залата и обитателите ѝ. — Бас слагам, че никой друг не е виждал такова нещо. Дали да не ги избием?
Мат поклати глава.
— Това може да развали сделката ни.
— А те ще я спазят ли? — попита Том.
— Не, ако могат да я заобиколят — отвърна Мат и потръпна отново. Светлина, колко го болеше главата! Е, не можеше да седи така и да реве, все едно е загубил любимото си жребче. — Да вървим.
Напуснаха голямата зала. Ноал носеше факла — с неохота бе оставил тоягата си в полза на късия меч.
Този път нямаше отвори в стените на коридора и Мат го чу как мърмори за това. Като че ли всичко беше наред. Беше поискал прав път обратно. Еелфините бяха лъжци и мошеници, но изглежда, бяха лъжци и мошеници като Айез Седай. Този път той беше поставил исканията си внимателно, вместо да дрънка каквото му хрумне.
Коридорът бе страшно дълъг. Ноал ставаше все по-изнервен, но Мат продължаваше напред и стъпките му глухо отекваха в ритъм с туптенето в черепа му. Как щеше да се отрази липсата на едно око на бойното му умение? Трябваше да внимава откъм лявата си страна. И щеше да му е трудно да преценява разстоянията. Всъщност вече имаше проблем с това — беше смущаващо трудно да прецени къде точно са стените и подът.
Том беше притиснал Моарейн към гърдите си като скъперник, понесъл златото си. Каква му се падаше между другото? Мат беше решил, че Том идва по същата причина като него — защото чувства, че трябва да се направи. Не беше очаквал тази нежност на лицето на стария веселчун.
Коридорът изведнъж свърши в петстранна арка. Помещението отвъд нея като че ли беше същото, където бяха намерили стопената шлака на пода. Не се виждаха никакви следи от предишната битка, никаква кръв на пода.